Градина на желанията

Вечерта Сидни се върна от работа и завари сестра си под душа; водата се изпаряваше от горещото й тяло и дори отвън къщата беше обвита в гъста мъгла. Клеър изплашено подскочи, когато Сидни отвори вратата на банята и се пресегна да завърти крана на душа:

-    Хей, защо ми спря водата?

-    Защото заради теб целият квартал е забулен в мъгла. За малко щях да вляза в къщата на Хариет Джаксън, защото я сбърках с нашата.

-    Лъжеш.

-    Можеше да е вярно.

Клеър примигна, защото водата капеше в очите й.

-    Бях поканила на обяд Рейчъл и Тейлър - призна гузно.

-    Луда ли си? - възкликна сестра й. - Не искаш ли онази да си тръгне?

-    Искам, и то много.

-    Тогава престани да й напомняш, че той иска теб, а не нея.

-    Тя ще си замине утре сутринта.

-    Надявай се. — Сидни излезе от банята; движеше се с протегнати ръце, все едно не виждаше накъде върви. — Ако обичаш, не вземай отново душ. Иначе Рейчъл няма да намери пътя до колата си.

Клеър не мигна цяла нощ. Призори на пръсти влезе в стаята на сестра си и коленичи до прозореца, който гледаше към съседната къща. Не помръдна, докато не видя Тейлър да изпраща Рейчъл до колата й. Той се сбогува с нея, целуна я по страната и тя си замина.

Тейлър се загледа в къщата на Уейвърли, както правеше през цялото лято. Искаше да влезе в живота на Клеър. Време беше да го пусне. Не знаеше какви ще бъдат последствията. Може би щеше да го загуби завинаги. Може би тя щеше да оцелее или да умре. Трийсет и четири години бе таила всичко в себе си, а сега го освобождаваше... както пускаше пеперудите, затворени в кутия. Не политаха надалеч, за да се порадват на свободата, а започваха бавно да кръжат над нея, та тя да ги проследи с поглед. Хубавите спомени за майка й и баба й не се бяха заличили от съзнанието й - бяха като пеперуди, които са прекалено уморени, за да отлетят. Но тя нямаше нищо против. С радост щеше да ги запази.

Изправи се и понечи да излезе, но гласът на сестра й я стресна:

—    Онази замина ли си най-после?

—    Мислех, че спиш - промърмори Клеър. — За кого говориш?

-    За Рейчъл, глупачко.

-    Да, замина си.

—    При него ли отиваш?

-Да.

236

-    Слава Богу. Цяла нощ не ме остави да мигна.

Клеър се усмихна:

-    Съжалявам.

-    Лъжеш! — Сидни покри главата си с възглавницата. - Върви при него и ме остави да се наспя.

-    Благодаря, скъпа - прошепна Клеър; беше сигурна, че сестра й не я е чула. Не видя как Сидни надникна изпод възглавницата и се усмихна.

Както беше по нощница, Клеър слезе на долния етаж и отвори външната врата. Тейлър я пресрещна в двора и я хвана за ръка.

Безмълвно се втренчиха един в друг, погледите им бяха достатъчно красноречиви.

Сигурна ли си?

Да. Желаеш ли ме?

Повече от всичко на света.

Заедно влязоха в къщата му и създадоха нови спомени; един щеше да получи името Марая Уейвърли Хюс и да се роди след девет месеца.

***

Изминаха няколко дни. Един следобед Сидни и Хенри се разхождаха в центъра на градчето. Напоследък той беше започнал да я чака след работа, за да пият заедно кафе. Срещите им продължаваха двайсетина минути, защото Сидни бързаше да се върне вкъщи при Бей, а Хенри - при дядо си, но всеки ден, щом наближеше пет, тя машинално започваше да поглежда часовника, очаквайки ежедневното посещение. Видеше ли Хенри, който винаги носеше две чаши с кафе, тя възкликваше:

-    Благодаря, спаси ми живота!

Колежките й го харесваха и флиртуваха с него, докато той я чакаше. Но когато Сидни им обясни, че с Хенри са само приятели, те изглеждаха разочаровани от нея, сякаш знаеха тайна, за която тя не подозираше.

-    Разговаря ли с дядо си? — попита го, докато } вървяха към каменната скамейка, заобикаляща фон- ¹ тана на моравата. — Ще дойдете ли на галавечерята

на Клеър?

Доскоро сестра й не канеше гости, но вече имаше Тейлър и любовта я беше преобразила.

-    Отбелязах датата на календара. Непременно ще дойдем. Хубаво е, че със сестра ти се разбирате. И двете сте се променили. Помниш ли вечеринката по случай Хелоуин през първата ни година в гимназията?

Сидни се позамисли и простена:

-    Господи! Бях я забравила!

На тази вечеринка тя се беше маскирала като сестра си. Тогава смяташе, че е много забавно. Носеше евтина черна перука, окаляни джинси и вехти градинарски чехли с дървена подметка. Клеър често излизаше от къщи, без да види, че носът й е напудрен с брашно, и продавачките в бакалницата й се подиграваха, затова Сидни също изцапа лицето си с брашно. Най-голяма сензация предизвика престилката й с надпис „Целуни готвачката“, понеже никой не би целунал Клеър, която по онова време беше едва на двайсет, но вече беше известна със странностите си и с пуританските си схващания.

-    Мисля, че го направи, за да й се присмееш -каза Хенри и седна до нея на скамейката. — Забелязах, че напоследък се обличаш като нея и сега тя ти е пример за подражание.

238

—    Вярно е — промълви Сидни. — Само че отначало носех нейните дрехи, понеже не бях взела своите.

—    Заминала си набързо, така ли?