Градина на желанията

Не, не, не! Не тук и не сега! Защо мисълта за Дейвид я беше връхлетяла тъкмо в този момент?

Дървото потрепери и нещо, което само Тейлър и Хенри взеха за птица, прелетя над тях.

Ябълката падна върху човека, който стоеше до градинската порта.

-    Мамка му! — възкликна той и всички освен Сидни се обърнаха.

Тя усети как пукат строшените й кости. Синини избиха по цялото й тяло. Усети болка там, където липсваше избитият й зъб.

-    Здравейте! — дружелюбно извика Клеър. Намираше се в дома си и вярваше, че тук е недосегаема за злото.

-    Шшт! - прошепна Сидни. - Бей, скрий се зад дървото! Веднага! Тичай!

Малката, която знаеше кой е неканеният гост, веднага се подчини.

-    Сидни, какво има? - разтревожено попита Клеър.

-    Този е Дейвид.

Клеър скочи на крака. Тейлър и Хенри се спогледаха — бяха усетили страха на двете сестри - и едновременно се изправиха.

-    Кой е Дейвид? - попита Хенри.

-    Бащата на Бей - отвърна Клеър, а Сидни едва не се разплака от облекчение, че не й се беше наложило да го изрече.

Дейвид излезе от сянката на живия плет.

260

-    Виждаш ли го? - отчаяно попита Сидни.

-    Наистина ли е тук?

-    Да — отвърна Клеър.

-    Устройвате си купон, а не сте ме поканили. — Дейвид тръгна към тях, чакълът заскърца под обувките му, сякаш той не пристъпваше, а гневно тъпчеше картонени чашки. Беше едър и самоуверен. Гневът му не беше предизвикан от комплекс за малоценност. Той бе далеч от толкова дълбоки разсъждения, реакциите му бяха първични като самия него. Вбесяваше се, ако Сидни не носеше роклята, която бе пожелал, без да й каже предварително коя иска да облече. Затова, когато го напусна, тя не взе почти никакви дрехи; много малко бяха онези, които бе избрала сама.

Опита се да си каже, че положението не е толкова безнадеждно. Може би Дейвид се беше разтревожил от изчезването й или му беше домъчняло за дъщеричката му. Знаеше обаче, че се самозалъгва. Нямаше да се върне при него. И той не беше дошъл да я отведе. Оставаше само една причина.

Длъжна беше да защити Бей, Клеър и другите. Със завръщането си в градчето ги беше изложила на опасност. Или пък напускането й преди десет години беше предизвикало поредица от събития, довели до тази вечер. Така или иначе вината беше само нейна.

-    Всичко е наред - промълви. - С Дейвид ще се поразходим и ще си поговорим. — После прошепна на Клеър: - Пази Бей.

-    О, не! - Дейвид се приближи и тя изпита усещането, че я разтърсва електрически ток. Очите й се насълзиха. Господи! Той държеше пистолет! Откъде се беше снабдил с оръжие? - Не искам да ви прекъсвам.

-    Дейвид, те нямат нищо общо. Ще дойда с теб, обещавам.

-    Какво правиш, да му се не види? - възкликна Тейлър, като видя пистолета. — Хвърли оръжието, приятел.

Дейвид се прицели в него:

-    Този ли те чука, Синди?

Секунда преди Хенри да реагира, Сидни разбра какво ще се случи. Тези хора бяха толкова невинни. Нямаха представа какво ги заплашва.

-    Хенри, недей! - изкрещя, но той се хвърли върху Дейвид. Звукът от изстрела раздра въздуха като гръмотевица. Хенри се вцепени. Ризата му се обагри в червено.

Той падна на колене, после се просна по гръб и замига, сякаш се опитваше да се събуди от кошмарен сън. Иванел, лека като сух есенен лист, се спусна към него.

-    Така - ухили се Дейвид. — Вече знам кой е тъп-качът ти. Боже, в какъв лукс си живееш! — Със силен ритник преобърна масата, чашите и чиниите се разбиха на земята, кубчетата лед се разпиляха в храстите. Ако Тейлър не беше дръпнал Клеър, тя щеше да бъде наранена от падащата маса.

-    Как ме откри? - попита Сидни, за да отвлече вниманието на Дейвид от сестра си, иначе Тейлър щеше да се намесй и също да бъде прострелян. За миг извърна поглед към Хенри. Иванел беше извадила от торбата си някакъв плетен шал и го притискаше до раната на младежа. Ризата му беше подгизнала от кръв.

-    Как те открих ли? Ето така, тъпачко! — Дейвид размаха снимките.

262

„Една грешка. Една от поредицата грешки“ - помисли си Сидни. Беше заслужила участта си, но Хенри беше невинен. Също и Клеър. Хрумна й да побегне, за да даде възможност на другите да повикат помощ. Или да грабне парче лед, остро като бръснач, и да прободе мръсника. Въобразяваше си, че е станала смела и независима, откакто се върна в родния град, обаче Дейвид още й вдъхваше такъв ужас, че всякаква мисъл за съпротива я напусна начаса. Навремето нямаше кураж да му се опълчи, сега не знаеше как да го стори.

Дейвид запрехвърля снимките и подигравателно процеди:

—    Тази се оказа много полезна. „Майната му на Баскъм! В Северна Каролина е тъпо!“ - Той вдигна фотографията на Лорълай, заснета пред мисията в Аламо. Дървото сякаш позна любимката си и се преви. Дейвид запрати снимките към Сидни, която зад-нишком се отдалечаваше от него, от всичките си любими хора. — Знаеш ли как се изложих? Докато бях в Ел Ей, поканих Том да ни гостува. Представяш ли си какво ми беше, като разбрах, че с Бей сте избягали?