Грей

„Какво, по дяволите, прави с мен това момиче?“

Асансьорът пристига и аз я пускам да мине първа. Натискам копчето за първия етаж и вратата се затваря. В тесния асансьор усещам натрапчиво присъствието ѝ. Сладкият ѝ аромат докосва сетивата ми… Дишането ѝ се променя, става по-плитко и тя отново ме стрелва с ясните си очи.

Мама му стара!

Прехапва устна.

Прави го нарочно. За частица от секундата се губя в чувствения ѝ, хипнотизиращ поглед. Тя не отстъпва.

Вече съм надървен.

Стана за миг.

Желая я!

Тук.

Веднага.

В асансьора.

— О, майната им на документите. — Думите изникват отникъде и аз инстинктивно сграбчвам ръката ѝ и я притискам в стената. Стискам и двете ѝ ръце над главата, за да не може да ме докосва, и щом усещам, че тя не може да се движи, вплитам другата си ръка в косата ѝ, докато устните ми търсят и намират нейните.

Тя стене в устата ми, зов на сирена, и най-сетне мога да я вкуся: мента и чай, и градина, пълна със зрели плодове. Вкусът е точно толкова възхитителен, колкото вида. Напомня ми на време на изобилие. Мили боже! Копнея за нея. Стискам брадичката ѝ, задълбочавам целувката, езикът ѝ плахо докосва моя… проверява. Мисли. Чувства. Отвръща на целувката ми.

Боже Господи.

— Толкова… си… сладка — шепна до устните ѝ, напълно замаян, упоен от аромата и вкуса ѝ.

Асансьорът спира и вратата започва да се отваря.

„Вземи да се стегнеш, Грей“.

Оттласквам се от нея и заставам настрани.

Тя диша тежко.

Аз също.

Кога за последен път съм губил контрол?

Трима мъже в изискани костюми ни поглеждат многозначително, докато се качват.

Гледам постера над таблото, който рекламира чувствен уикенд в „Хийтман“. Поглеждам Ана и въздъхвам.

Тя се усмихва широко.

Устните ми отново потрепват.

„Какво, по дяволите, ми направи?“

Асансьорът спира на втория етаж и мъжете слизат, а аз оставам сам с госпожица Стийл.

— Измила си си зъбите — отбелязвам весело.

— С твоята четка.

Точно така… кой знае защо, това ми се струва приятно, много приятно, и едва потискам усмивката си.

— О, Анастейжа Стийл, как ще се оправям с теб!

Хващам я за ръката, когато вратата се отваря към партера, и продължавам да мърморя приглушено: — Какво толкова има в тези асансьори? — Тя ме поглежда многозначително, докато минаваме по лъскавия мрамор във фоайето.

Колата ни чака пред един от чимширите на входа; пиколото пристъпва нетърпеливо от крак на крак. Давам му неприлично голям бакшиш и отварям вратата на Ана. Тя си мълчи, замислила се е.

Поне не избяга.

Въпреки че ѝ се нахвърлих в асансьора.

Трябва да кажа нещо за онова, което се случи, но… какво?

Извинявай ли?

Как ти се стори ли?

Какво, по дяволите, правиш с мен, може би?

Паля колата и преценявам, че колкото по-малко говоря, толкова по-добре. Успокояващата музика на Делиб, „Дует на цветята“, изпълва колата и започвам да се отпускам.

— Какво слушаме? — пита Ана, когато завивам по Саутуест Джеферсън Стрийт. Казвам ѝ и на нея ѝ харесва.

— Крисчън, удивително е!

Когато я чуя да изрича името ми, изпитвам странна наслада. Досега го е казвала поне пет пъти и всеки път е различно. Сега е с известна почуда — заради музиката. Радвам се, че я харесва, една от любимите ми е. Грейвам; очевидно вече ми е простила заради инцидента в асансьора.

— Можеш ли да я пуснеш пак?

— Разбира се. — Докосвам тъчскрийна, за да пусна музиката отново.

— Обичаш ли класическа музика? — пита тя, докато сме на Фримонт Бридж, и се заговаряме приятно за музикалните ми предпочитания. Докато говорим, поемам разговор по хендсфрито.

— Грей.

— Господин Грей. Уелч се обажда. Имам информацията, която ви трябваше. — А, да, данни за фотографчето.

— Прати ми я по мейла. Нещо друго?

— Не, сър.

Натискам бутона и музиката зазвучава отново. Слушаме и двамата, потънали в острите гласове на „Кингс ъв Лиън“. Не продължава дълго — удоволствието да послушаме е прекъснато от ново обаждане.

Сега пък кой е, по дяволите?

— Грей — сопвам се.

— Господин Грей, споразумението за конфиденциалност ви е изпратено на електронната поща.

— Добре, Андреа.

— Приятен ден, сър.

Стрелвам тайно Ана с поглед, за да разбера дали е проследила разговора, но тя разглежда Портланд. Предполагам, че просто се държи възпитано. Трудно ми е да не отклонявам очи от пътя. Искам да я гледам. Колкото и да е странна, тя има красиво деколте, което искам да нацелувам от мястото под ухото чак до рамото.

По дяволите! Намествам се на седалката. Дано да се съгласи да подпише споразумението и да приеме онова, което ѝ предлагам.

Когато се качваме на I-5, телефонът звъни отново.

Този път е Елиът.

— Здрасти, Крисчън, изчукаха ли те?

„Браво, пич, точно на място“.

— Здравей, Елиът. На хендсфри съм. И не съм сам в колата.

— С кого си?

— С Анастейжа Стийл.

— Здравей, Ана!

— Здравей, Елиът — отвръща тя весело.

— Много неща чух за теб — заявява Елиът.

Мама му стара! Какво е чул?

— Не вярвай на нищо, което ти е казала Кейт — отвръща тя добродушно.

Елиът се смее.

— Карам Анастейжа към тях. Да те взема ли? — прекъсвам ги аз.

Елиът със сигурност ще иска да се изнесе бързичко.

— Да.