Грей

— Ще се видим след малко. — Затварям.

— Защо е толкова важно за теб да ми казваш Анастейжа? — любопитства тя.

— Защото това е името ти.

— Предпочитам Ана.

— Сериозно?

„Ана“ е прекалено ежедневно и обикновено за нея. Прекалено фамилиарно. Тези три букви притежават силата да нараняват…

В този момент разбирам, че когато ме отблъсне, когато този момент настъпи, ще ми е безкрайно трудно. Случвало се е преди, но никога не съм се чувствал както сега… не съм влагал нищо. Дори не познавам това момиче, но искам да я опозная, цялата. Може би защото никога не съм преследвал жена.

„Грей, овладей се и следвай правилата, в противен случай всичко отива на кино“.

— Анастейжа — казвам, без да обръщам внимание на недоволния ѝ поглед. — Това, което се случи в асансьора, няма да се повтори, не и преди да сме обмислили нещата.

Тези думи я карат да се умълчи, докато паркирам пред блока ѝ. Преди да отговори, слизам от колата, заобикалям и ѝ отварям вратата.

Тя стъпва на тротоара, стрелва ме с поглед и заявява:

— Това, което се случи, бе много хубаво.

Наистина ли? Признанието ѝ ме кара да се закова на място. Ето, че отново съм приятно изненадан от малката госпожица Стийл. Докато тя се качва по стълбите към входа, аз забързвам, за да я настигна.

Елиът и Кейт вдигат погледи, когато влизаме. Седнали са на маса в оскъдно обзаведена стая, точно като за две студентки. До малка библиотека са поставени няколко кашона. Елиът ми се струва спокоен, не бърза да си тръгва и това ме изненадва.

Кавана скача и ме оглежда критично, докато прегръща Ана.

Какво си е въобразявала, че ще направя на момичето?

Много добре знам какво искам да ѝ направя…

Когато Кавана я отдръпва на една ръка разстояние, съм вече по-спокоен: може пък да я е грижа за Ана.

— Добро утро, Крисчън — поздравява тя хладно и снизходително.

— Добро утро, госпожице Кавана. — Иска ми се да я срежа с нещо саркастично, че най-сетне се е сетила за приятелката си, но решавам да си мълча.

— Кейт, Крисчън, Кейт! — намесва се с известно раздразнение Елиът.

— Добро утро, Кейт. — Кимвам учтиво. Елиът прегръща Ана и я задържа до себе си малко по-дълго, отколкото трябва.

— Здравей, Ана — поздравява я, усмихнат доволно, мама му стара.

— Здравей, Елиът — грейва тя.

О, това става нетърпимо.

— Елиът, не е зле да тръгваме.

„И си разкарай ръцете от нея!“

— Ей сега. — Елиът пуска Ана, но награбва Кавана и прави отвратително шоу, докато я целува.

О, за бога!

Ана ги гледа с неудобство. Не я виня. Когато обаче се обръща към мен, очите ѝ са присвити в очакване.

Какво ли си мисли?

— После, бебо! — шепне Елиът, докато лигави Кавана.

„Пич, покажи малко достойнство, за бога!“

Ана не откъсва укорителния си поглед от мен и за момент не мога да определя дали е заради разюзданото представление на Елиът и Кейт, или…

По дяволите! Тя точно това иска. Да я ухажват и гонят.

„Аз не съм по романтиката, сладурче“.

Кичур коса се е измъкнал и без да мисля, го пъхвам зад ухото ѝ. Тя свежда лице към пръстите ми и нежността ѝ ме изненадва. Палецът ми се плъзва към долната ѝ устна и отново ми се приисква да я целуна. Само че не мога. Не и преди да подпише споразумението.

— После, бебчо! — прошепвам и по лицето ѝ се разлива нежна усмивка. — Ще те взема в осем. — Обръщам се с нежелание и отварям вратата, а Елиът тръгва след мен.

— Леле, мой човек — започва Елиът, щом се качваме в колата. — Тази жена е ненаситна.

— Сериозно? — Гласът ми е наситен със сарказъм. Последното, което ми трябва, е подробно описание.

— Ами ти, надувко? Тя направи ли ти сефтето?

Поглеждам го косо, за да му подскажа да се разкара.

Елиът прихва.

— Леле, мой човек, адски си напрегнат. — Смъква шапката на „Саундърс“ над лицето си и се смъква на седалката, за да поспи.

Аз надувам музиката.

„Да те видя как ще спиш сега, мърльо!“

Да, завиждам на брат си, на лекотата, с която оправя жените, на способността му да спи… и на факта, че не е гадняр.

Проверката на Хосе Луис Родригес показва единствено глоба за притежание на марихуана. В полицията няма информация за сексуален тормоз. Може би снощи щеше да му е за пръв път, ако не се бях намесил. Значи малкият шибаняк пуши трева. Дано не пуши около Ана — надявам се и тя да не пуши, точка.

Отварям имейла на Андреа и пускам споразумението към принтера в кабинета си у дома, в Ескала. Ана трябва да го подпише преди да ѝ покажа стаята с играчките. В момент на слабост или арогантност, или може би необясним оптимизъм — не знам кое — написвам името ѝ и адреса на стандартния договор и изпращам и това към принтера.

На вратата се чука.

— Здрасти, надувко. Да вървим да се пораздвижим — обажда се Елиът иззад вратата.

А-ха… малкият се е събудил.

Ароматът на борове, на свежа влажна пръст и късна пролет е истински балсам за сетивата ми. Мирисът ми напомня за онези вихрени дни от детството, когато заедно с Елиът и сестра ни Мия тичахме в гората под грижовните погледи на родителите, които ни бяха осиновили. Тихо място, свобода… пукотът на сухи иглички под краката ни.

Тук, сред природата, мога да забравя.