Грей

— Вече си вързана, няма къде да бягаш. — Тя поема рязко въздух. — Дишай, Анастейжа — добавям и я галя по бузата. Задържам брадичката ѝ, навеждам се и я целувам бързо. — Тези колани ми харесват — продължавам да шепна. Иска ми се да ѝ кажа, че имам други, кожени, в които искам да я видя оплетена, провиснала от тавана. Но се въздържам, държа се прилично и слагам и своите.

— Сложи си слушалките! — Соча комплекта пред нея. — Трябва да проверя всичко преди да излетим. — Натискам дросела на 1500 оборота в минута, транспондерът е на стендбай, светлините са включени. Всичко е готово за излитане.

— Знаеш ли какво правиш? — пита тя, обзета от почуда. Уведомявам я, че съм квалифициран пилот от четири години. Усмивката ѝ е заразна.

— С мен си в пълна безопасност — уверявам я и добавям: — Докато летим. — Намигам, тя грейва и аз съм заслепен.

— Готова ли си? — питам и не мога да повярвам колко съм развълнуван, че тя седи до мен.

Тя кима.

Разговарям с кулата — там са будни — и натискам дросела до 2000 оборота. Щом ни дадат зелена светлина, ще направя окончателната проверка. Температура на горивото 104. Добре. Увеличавам тръбното налягане на 14, двигателя на 2500 оборота и изтеглям дросела. Също като елегантна птичка той — Чарли Танго — се вдига във въздуха.

Анастейжа ахва, когато земята изчезва под нас, но не казва нищо, впечатлена от предупредителните светлини на Портланд. Скоро потъваме в мрак; единствената светлина идва от уредите пред нас. Лицето на Ана е нашарено от червени и зелени отблясъци. Тя се взира навън.

— Зловещо, нали?

За мен не е зловещо. За мен е истинско удоволствие. Тук нищо не може да ме нарани.

В мрака съм в безопасност, скрит съм.

— Сигурен ли си, че летим в правилната посока? — пита Ана.

— Погледни тук. — Соча таблото. Не искам да я отегчавам с приказки за правилата за летене по уреди, но е факт, че всички уреди пред мен ни насочват към целта: уред за посока, висотомер, вертикален спидометър и, разбира се, спидометърът. Разказвам ѝ за Чарли Танго — че е екипиран за нощни полети.

Ана ме наблюдава, без да крие удивлението си.

— На покрива на сградата, в която живея, има площадка за кацане. Отиваме точно там.

Поглеждам към таблото и проверявам данните. Ето това обичам: контрола, безопасността, да разчитам на технологията пред себе си.

— Когато летиш през нощта, си сляп. Трябва да се довериш на техниката — обяснявам.

— Колко дълго ще пътуваме? — пита тя задъхано.

— По-малко от час. Вятърът е с нас. — Поглеждам я отново. — Добре ли си, Анастейжа?

— Да — отвръща тя странно рязко.

Нервна ли е? Или просто съжалява, че се е качила с мен? Тази мисъл ме притеснява. Тя все още не ми е дала шанс. След като облаците се разсейват, виждам Сиатъл в далечината, фар, който блести в мрака.

— Погледни там. — Соча ярките светлини.

— Винаги ли впечатляваш жените по този начин? С „Ела да те повозя на хеликоптера си“?

— Никога не съм качвал момиче тук, Анастейжа. Още нещо, което правя за първи път. Впечатлена ли си?

— О, да, Крисчън. Невероятно е! — прошепва тя.

— Невероятно? — Усмивката ми е спонтанна. Спомням си Грейс, мама, как ме галеше по косата, докато четях на глас „Някогашният и бъдещ крал“.

„Крисчън, прекрасно е. Невероятно е, милото ми момче“.

Бях на седем и съвсем наскоро бях проговорил.

— Ти си просто много… умееш толкова много неща.

— Благодаря, госпожице Стийл. — Лицето ми пламва от удоволствие при тази неочаквана похвала. Дано не е забелязала.

— Това наистина ти харесва — отбелязва тя малко по-късно.

— Кое?

— Летенето.

— Изисква контрол и съсредоточаване. — Двете качества, които най-много харесвам. — Как да не обичам да летя?! Макар че най-много обичам безмоторното летене.

— Безмоторно летене?

— Да. Глайдери освен хеликоптери. Летя и на двете.

Дали да не я заведа на безмоторно летене?

„Не избързваш ли, Грей?

Откога започна да водиш разни хора на безмоторно летене?“

Откога возя разни хора на Чарли Танго?

Земен контрол ме насочва по трасето. Вече наближаваме Сиатъл. Близо сме. Аз пък се доближавам до момента, когато ще разбера дали това е просто небивалица, или не. Ана гледа през прозореца като омагьосана.

Не мога да откъсна очи от нея.

„Моля те, кажи да“.

— Хубава гледка, нали? — питам, за да се обърне към мен и да видя лицето ѝ. Тя наистина се обръща с широка, дръзка усмивка. — Пристигаме след няколко минути — добавям.

Неочаквано атмосферата в кабината се променя и аз я усещам по-осезаемо. Вдишвам дълбоко, усещам аромата ѝ и очакването. Очакването на Ана. Моето.

Докато се спускаме, прекарвам Чарли Танго над центъра към Ескала, моя дом, и сърцето ми започва да бие лудешки. Ана става нервна и не може да си намери място. Дано не избяга.

Когато площадката изниква пред нас, си поемам рязко дъх.

Това е то.

Кацаме безпроблемно, намалявам мощността и наблюдавам как перките на роторите забавят и спират. Чувам единствено съсъка на бял шум, който долита от слушалките, докато седим смълчани. Свалям си слушалките, след това свалям и слушалките на Ана.