Грей

Тук мога да намеря убежище от кошмарите.

Елиът не спира да бърбори, има нужда единствено от някое и друго изръмжаване от мен, за да продължи. Докато сме на каменистия бряг на Уиламет, мислите ми се стрелкат към Анастейжа. За пръв път от много време тръпна в очакване. Развълнуван съм.

Дали ще каже да на предложението ми?

Представям си я как спи до мен, мека, дребничка… и членът ми потръпва в очакване. Можех да я събудя и да я изчукам в хотела — това щеше да е нещо съвсем ново.

След време ще я изчукам.

Ще я чукам вързана и устата ѝ, дето знае толкова много, ще е запушена.

В „Клейтън“ е тихо. Последният клиент си тръгна преди пет минути. Чакам — отново — и барабаня с пръсти по бедрата си. Търпението не е от силните ми страни. Дори дългият преход с Елиът не успя да притъпи безпокойството ми. Тази вечер той ще вечеря с Кейт в „Хийтман“. Две срещи в две последователни вечери не му е в стила.

Неочаквано флуоресцентните светлини в магазина примигват, входната врата се отваря и Ана излиза в меката портландска вечер. Сърцето ми започва да блъска. Това е то: или началото на нова връзка, или началото на края. Маха за довиждане на млад мъж, който излиза след нея. Не е същият, с когото се запознах първия път, когато идвах тук — нов е. Той я наблюдава как тръгва към автомобила, без да откъсва очи от задника ѝ. Тейлър ме разсейва, когато се кани да слезе, но аз го спирам. Това е моя работа. Слизам и ѝ отварям вратата, а новият заключва магазина и вече не опипва с поглед госпожица Стийл.

Тя извива устни в срамежлива усмивка, когато се приближава, косата ѝ, вързана на вирната опашка, се полюшва.

— Добър вечер, госпожице Стийл.

— Добър вечер, господин Грей — отвръща тя. С черни дънки е… Пак дънки. Поздравява Тейлър, докато се качва на задната седалка.

Щом сядам до нея, стискам ръката ѝ, а Тейлър поема по празната улица към хеликоптерната площадка на Портланд.

— Как беше на работа? — питам и се наслаждавам на ръката ѝ в моята.

— Много дълъг ден — отговаря тя дрезгаво.

— И за мен бе дълъг.

„Беше истински ад, докато чаках през последните два часа!“

— Какво прави? — любопитства тя.

— Ходих на преход с Елиът. — Ръката ѝ е топла и мека. Тя поглежда преплетените ни пръсти и аз галя кокалчетата ѝ с палец отново и отново. Тя притаява дъх и очите ни се срещат. В тях забелязвам копнежа и желанието ѝ… и очакването. Надявам се да приеме предложението ми.

За щастие пътят до хеликоптерната площадка е къс. Когато слизаме от колата, отново стискам ръката ѝ. Тя ми се струва малко объркана.

А-ха. Сигурно се пита къде е хеликоптерът.

— Готова ли си? — питам. Тя кима и аз я повеждам към сградата и асансьора. Тя ме стрелва с бърз многозначителен поглед.

Помни целувката от сутринта, но… аз също я помня.

— Само три етажа са — казвам.

Докато сме вътре, си казвам, че един ден ще я изчукам в асансьор. Стига да се съгласи със сделката.

На покрива Чарли Танго, току-що пристигнал от летище „Боинг“, е готов да полети, но от Стивън, който го е докарал, няма и следа. Затова пък Джо, собственикът на площадката в Портланд, е в малкия офис. Вдига ръка за поздрав, когато ме вижда. По-стар е и от дядо ми и онова, което не знае за летенето, не си струва да се знае; в Корея е пилотирал „Сикорски“ за евакуация на спешни случаи и, леле боже, може да разкаже истории, от които да ти настръхне косата.

— Ето плана ви, господин Грей — казва Джо и дрезгавият му глас издава възрастта му. — Направени са всички външни проверки. Готов е и ви чака, сър. Може да тръгвате.

— Благодаря, Джо.

Поглеждам бързо Ана и разбирам, че е развълнувана… аз също. За пръв път ми е.

— Да вървим. — Стискам отново ръката ѝ и я повеждам към площадката и Чарли Танго. Той е най-безопасният Юрокоптер от своя клас и е истинско удоволствие да летиш с него. Той е голямата ми гордост. Отварям вратата на Ана, тя се пъхва вътре и аз се настанявам до нея.

— Ето там. Седни и не пипай нищо! — нареждам и соча пътническата седалка отпред. Не мога да повярвам, че прави каквото ѝ се казва.

Щом се намества на седалката, тя започва да разглежда уредите със смес от страхопочитание и любопитство. Клякам до нея и стягам предпазните колани, опитвам се да не си я представям гола. Отнема ми малко повече време от обикновено, защото това може да е последният ми шанс да съм близо до нея, последният шанс да вдъхна сладкия ѝ, възбуждащ аромат. Щом научи какви са предпочитанията ми, може и да избяга… от друга страна, може да хареса начина ми на живот. Възможностите, които прехвърлям наум, ми идват в повечко. Тя ме наблюдава съсредоточено, толкова е близо… прелестна е. Затягам и последната каишка. Няма да ходи никъде. Не и през следващия час.

Потискам вълнението си и шепна: