Грей

— Стигнахме — казвам тихо. Лицето ѝ е бледо на отблясъците на светлините, очите ѝ блестят.

Мили боже, колко е красива!

Разкопчавам коланите и протягам ръка, за да разкопчая и нейните.

Тя вдига поглед към мен. Доверчива. Млада. Сладка. Великолепният ѝ аромат е на път да ме сломи.

Мога ли да ѝ причиня това?

Тя е голям човек.

Сама взема решенията си.

А как ми се иска да ме погледне по същия начин след като ме опознае… след като научи на какво съм способен.

— Знаеш, че не си длъжна да правиш нищо, което не желаеш. Знаеш това, нали? — Много е важно да е наясно с този факт. Искам да ми се подчинява, но преди всичко искам да получа съгласието ѝ.

— Никога не бих направила нещо, което не желая, Крисчън. — Струва ми се искрена и ми се иска да ѝ повярвам. След като чувам тези успокоителни думи, слизам от седалката и отварям вратата, след това скачам на площадката. Поемам ръката ѝ, докато излиза. Вятърът подема косата ѝ и я завихря около лицето ѝ и тя ми се струва уплашена. Не знам дали е така, защото е тук с мен, сама, или защото сме на трийсет етажа над земята. Знам, че тук на човек може да му се завие свят.

— Ела. — Прегръщам я, за да я защитя от вятъра, и я повеждам към асансьора.

И двамата мълчим по време на краткото пътуване към пентхауса. Под черното сако е с бледозелена блуза. Отива ѝ. Казвам си, че трябва да включа синьо и зелено в дрехите, които ще ѝ осигурявам, ако се съгласи с условията ми. Трябва да се облича по-добре. Очите ѝ срещат моите в огледалата на асансьора, когато вратата се отваря към апартамента ми.

Тя върви след мен през фоайето, минаваме по коридора и влизаме в хола.

— Да ти взема ли сакото? — питам. Ана клати глава и стиска реверите, за да покаже, че ще остане със сако.

Така да бъде.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — Пробвам с различен подход и си казвам, че имам нужда от напитка, за да успокоя нервите си.

Защо съм толкова нервен?

Защото я желая…

— Аз ще пия чаша бяло вино. Искаш ли да ми правиш компания?

— Да, добре — съгласява се тя.

В кухнята свалям сакото и отварям хладилника за вина. Совиньон блан би трябвало да разчупи леда. Вадя „Пуи Фюме“ и наблюдавам как Ана наднича през вратата на балкона към гледката. Когато се обръща и тръгва обратно към кухнята, я питам дали харесва виното, което съм избрал.

— Не разбирам от вина, Крисчън, но съм убедена, че е хубаво — заявява тя колебливо.

Мама му стара! Не върви добре. Да не би да ѝ дойде много? Това ли е?

Наливам две чаши и отивам до нея, в средата на хола. Тя прилича на пословичния жертвен агнец. Няма я вече обезоръжаващата жена. Струва ми се изгубена.

Като мен…

— Заповядай. — Подавам ѝ чашата и тя отпива на мига, затваря очи, за да прецени виното. Когато сваля чашата, устните ѝ са мокри.

„Добър избор, Грей“.

— Много си кротка и дори вече не се изчервяваш. Знаеш ли, мисля, че не съм те виждал по-бледа. Какво има, Анастейжа? Гладна ли си?

Тя клати глава и отпива отново. Може пък да има нужда от малко алкохол, за да ѝ дойде куражът.

— Много голям апартамент имаш — отбелязва срамежливо.

— Голям?

— Да, голям.

— Голям е, да. — Така си е, повече от хиляда квадратни метра.

— Свириш ли? — Тя гледа пианото.

— Да.

— Добре ли?

— Да.

— Естествено. Има ли нещо, което не умееш да вършиш добре?

— Да… няколко неща.

Да готвя.

Да се шегувам.

Да водя приятни и неангажиращи разговори с жена, която ме привлича.

Да бъда докосван…

— Ще седнеш ли? — Соча канапето. Тя кима рязко и разбирам, че иска. Поемам ръката ѝ и я повеждам натам, а тя сяда и ме поглежда закачливо.

— Какво те развесели така? — питам и сядам до нея.

— Защо ми подари „Тес от рода Д’Ърбървил“?

„Накъде тръгнаха нещата?“

— Ами ти каза, че харесваш Томас Харди.

— И това е единствената причина?

Не искам да ѝ кажа, че това е моето първо копие и че е било по-добрият избор от „Невзрачният Джуд“.

— Изглеждаше подходяща. Мога да съм висок, невъзможен, нереален идеал като Ейнджъл Клеър, но мога и да те унижа, да те завлека надолу като Алек Д’Ърбървил. — Отговорът беше достатъчно искрен и в него имаше известна ирония. Онова, което се канех да ѝ предложа, щеше да е много далече от очакванията ѝ.

— Ако имам само два избора, бих приела втория — прошепва тя.

„По дяволите. Нали това искаш, Грей?“

— Анастейжа, спри да хапеш тази устна! Разсейваш ме. Знаеш ли наистина какво говориш?

— Затова съм тук — отвръща тя; зъбите ѝ са оставили вдлъбнатинки по долната устна, която блести от вино.

Ето пак: тя ме обезоръжава, изненадва ме на всяка крачка. Членът ми е съгласен.

Приближаваме към сделката, но преди да се спрем на подробностите, тя трябва да подпише споразумението. Извинявам се и отивам в кабинета си. Договорът и споразумението са готови на принтера. Оставям договора на бюрото — не знам дали ще стигнем до него, — захващам споразумението с телбод и го занасям на Ана.

— Това е споразумение за конфиденциалност. — Поставям го на масичката за кафе пред нея. Тя го поглежда объркана и изненадана. — Адвокатът ми го изисква от мен — добавям. — Ако решиш да избереш втория вариант, ще се наложи да го подпишеш.