Грей

Тя разглежда бастуните зад пейката.

— И как всичко това влиза в тази схема? — Махва с ръка към набора „играчки“.

— Влизат в пакета — награда и наказание.

— Да разбирам ли, че се възбуждаш, ако упражняваш волята си над мен?

„Червена точка, госпожице Стийл“.

— Става дума за спечелването на уважението и на доверието ти, за да ми позволиш да упражня волята си над теб. — Трябва ми разрешението ти, миличка. — Бих изпитал огромно удоволствие, дори радост от твоето подчинение. Колкото повече се подчиняваш, толкова по-голямо ще е моето удоволствие. Уравнението е просто.

— Добре, а какво получавам аз от тази работа?

— Мен. — Свивам рамене. „Това е всичко, сладурче. Получаваш ме целия. Ти също ще откриеш наслада…“

Тя се ококорва за частица от секундата, докато ме наблюдава мълчаливо. Колко дразнещо.

— Не казваш нищо, Анастейжа. Много бих искал да знам какво мислиш. Нека се върнем долу. Там поне мога да се съсредоточа. Ужасно ми е трудно да те гледам тук, в тази стая, и да запазвам самообладание.

Протягам ръка и за пръв път тя вдига поглед от ръката ми към лицето ми, колебае се.

По дяволите!

Уплаших я.

— Няма да те нараня, Анастейжа.

Тя отпуска предпазливо ръката си в моята. Във възторг съм. Тя не избяга.

Облекчен, решавам да ѝ покажа спалнята на подчинената.

— Ако решиш да се съгласиш, трябва преди това да ти покажа.

Повеждам я по коридора.

— Това ще е твоята стая. Можеш да си я обзаведеш както искаш. Да сложиш каквото искаш, в каквито цветове искаш.

— Моята стая? Очакваш да се преместя тук? — прописква тя, неспособна да повярва.

Изглежда, трябваше да оставя тази част за по-късно.

— Не за през цялото време — уверявам я. — Да речем, от петък до неделя. Трябва да говорим за това, ще се разберем. Ако изобщо се съгласиш.

— Ще спя тук, така ли?

— Да.

— Не с теб?

— Не. Казах ти, че не спя с никого… освен с теб след като се напиеш.

— Къде спиш ти?

— Стаята ми е долу. Ела, сигурно си огладняла.

— Странно, но някак си загубих апетита — заявява тя с вече познатото ми инатливо изражение.

— Трябва да се храниш, Анастейжа.

Хранителните ѝ навици ще са един от първите въпроси, над които ще поработя, ако се съгласи да стане моя… това и нервното мърдане и шаване.

„Престани да избързваш, Грей!“

— Напълно съзнавам, че не те водя към нещо бляскаво. Напротив, този път е много мрачен. Ето защо, Анастейжа, искам да обмислиш много добре.

Тя ме следва надолу към хола.

— Вероятно имаш доста въпроси. Подписала си споразумението, значи можеш да ме питаш всичко, което не ти е ясно и което искаш да знаеш. Ще ти отговоря.

Ако тази работа се получи, тя ще трябва да говори с мен. В кухнята отварям хладилника и вадя огромно плато със сирене и грозде. Гейл не е очаквала да си доведа компания и това не е достатъчно… Питам се дали да не поръчам храна. Мога и да я изведа.

Като на среща.

Поредната среща.

Не искам да я подлъгвам по този начин.

Аз не ходя по срещи.

Единствено с нея…

Дразнеща мисъл. В кошницата за хляб има прясна франзела. Хляб и сирене би трябвало да са достатъчни. А и тя каза, че не е гладна.

— Седни. — Посочвам един от високите столове.

Ана сяда и ме поглежда равнодушно.

— Спомена за някакви документи.

— Да.

— За какво са те?

— Освен споразумението за конфиденциалност има и договор, в който пише какво можем и какво трябва и какво не трябва да правим. Аз трябва да знам твоите лимити и ти трябва да знаеш моите. Това е консенсус, Анастейжа.

— А ако не се съглася да почвам изобщо?

Мамка му!

— Няма проблем — лъжа аз.

— Но тогава няма да имаме никаква връзка.

— Да. Няма.

— Защо?

— Защото това е единственият вид връзка, която ме интересува.

— Защо?

— Просто съм такъв.

— Как си станал такъв?

— Защо хората са такива или онакива? Трудно е да се каже. Защо някои обичат сирене, а други го мразят? Ти обичаш ли сирене? Госпожа Джоунс — домакинката ми, е оставила само това за вечеря.

Поставям чинията пред нея.

— Какви са правилата, които трябва да спазвам?

— Написани са. Ще ги видим, след като вечеряме.

— Наистина не съм гладна — прошепва тя.

— Ще ядеш.

Поглежда ме предизвикателно.

— Искаш ли още вино? — питам в опит да възстановя мира.

— Да, благодаря.

Наливам ѝ вино и сядам до нея.

— Яж, Анастейжа.

Тя взема няколко зърна грозде.

„Това ли е всичко? Само това ли ще ядеш?“

— Отдавна ли си така? — пита тя.

— Да.

— Лесно ли е да се намерят жени, които искат това?

„И представа нямаш“.

— Нямаш представа колко е лесно — отвръщам сухо.

— Защо мен тогава? Наистина не разбирам.

Тя наистина не проумява.

„Сладурче, ти си красива. Защо да не искам да направя разни неща с теб?“

— Казах ти, Анастейжа. Има нещо в теб. Не мога да те пусна да си идеш. Като нощна пеперуда около лампа. Така се чувствам. Желая те толкова силно, особено сега, както хапеш тази устна.

— Това клише с пеперудата и лампата май трябва да го обърнем — казва тя и признанието ѝ ме притеснява.

— Яж! — нареждам, за да сменя темата.

— Не. Още не съм подписала нищо, така че мисля да поупражнявам свободната си воля за известно време, ако нямаш нещо против.

Я!… Пак тази нейна голяма уста.

— Както желаете, госпожице Стийл.