Грей

— Не те разбирам.

Гледам я в недоумение.

— Накажи ме. Нека разбера колко зле може да е.

О, не! Пускам я и отстъпвам от нея.

Тя ме наблюдава: открито, честно, сериозно. Предлага ми се отново, моя е, ако я искам, мога да направя с нея каквото пожелая. Озадачен съм. Тя ще запълни тази моя нужда, така ли? Не мога да повярвам.

— Искаш да пробваш?

— Да, искам. — На лицето ѝ се изписва решителност.

— Ана, объркваш ме.

— Самата аз съм объркана. Опитвам се да разбера. И след това и двамата ще знаем дали мога, или не мога да го направя. Ако успея да се справя с това, тогава може би ти…

Млъква и аз отстъпвам още крачка назад. Тя иска да ме докосне.

Не.

Ако обаче го направим, тогава ще знам. Тя ще знае.

Стигнали сме до този момент много по-рано, отколкото съм предполагал.

Мога ли да го направя?

В този момент усещам, че няма друго, което да желая повече… Нищо друго не би задоволило по-добре чудовището в мен.

Преди да променя намеренията си, я хващам за ръка и я повеждам към стаята с играчките. На вратата спирам.

— Ще ти покажа колко може да боли и след това сама можеш да прецениш и да решиш за себе си. Готова ли си?

Тя кима, на лицето ѝ се е изписала инатливата решителност, която вече познавам добре.

Така да бъде.

Отварям вратата, бързо грабвам един колан, преди тя да реши нещо друго, и я повеждам към пейката в ъгъла на стаята.

— Наведи се — нареждам тихо.

Тя изпълнява, без да каже и дума.

— Тук си, защото каза да, Анастейжа. И защото се опита да избягаш от мен. Ще те ударя шест пъти и ще броиш с мен.

Тя не казва нищо.

Замятам халата и оголвам красивото ѝ дупе. Прокарвам длан по бедрата ѝ и в мен нещо напира.

Това е. Точно това искам.

— Ще направя това, за да запомниш, че не бива да бягаш от мен. Не искам никога да бягаш от мен. Колкото и да е вълнуващо и възбуждащо, не искам да бягаш от мен. И ми завъртя очи, а знаеш какво е отношението ми към това.

Поемам дълбоко дъх, наслаждавам се на момента и се опитвам да успокоя полудялото си сърце.

Имам нужда от това. Точно това искам да направя. Най-сетне сме стигнали до заветния момент.

Тя ще се справи.

Никога досега не ме е разочаровала.

Поемам си дълбоко дъх и се съсредоточавам върху задачата си.

Тя няма да избяга. Тя сама го поиска.

Замахвам и я удрям и по двете бузи, силно.

Тя крещи.

Все още не е преброила… не е казала и кодовата дума.

— Брой, Анастейжа — командвам.

— Едно — успява да извика тя.

Добре, все още не съм чул думата.

Удрям я отново.

— Две! — пищи тя.

„Точно така, изкарай го, бебчо“.

Удрям я още веднъж.

— Три — охка тя и се присвива.

На задника ѝ се виждат три линии.

Правя ги четири.

Тя изкрещява цифрата, ясно и отчетливо.

„Няма кой да те чуе, бебчо. Крещи колкото искаш“.

Стоварвам колана още веднъж.

— Пет — хлипа тя и аз спирам, чакам я да каже безопасната дума.

Тя мълчи.

И още веднъж — за късмет.

— Шест — прошепва Ана, гласът ѝ е напрегнат, дрезгав.

Пускам колана и се наслаждавам на сладкото еуфорично освобождение. Опиянен съм, задъхан и най-сетне задоволен. О, това красиво момиче, моето красиво момиче. Искам да целуна всеки сантиметър от тялото ѝ. Готово. Точно там съм, където искам. Посягам към нея, привличам я в ръцете си.

— Пусни ме. Не… — Тя се бори, опитва се да се измъкне от мен, дърпа се, блъска ме и най-сетне се обръща към мен като подивяла котка — Не ме докосвай! — съска. Лицето ѝ е на петна, мокро от сълзи, носът ѝ тече, косата ѝ е тъмна плетеница, но никога досега не е изглеждала толкова прелестна… и толкова разгневена.

Гневът ѝ се стоварва върху мен като приливна вълна.

Побесняла е. Наистина е побесняла.

Добре де, не съм и предполагал, че ще се сблъскам с такъв гняв. Ще ѝ дам малко време. Нека ендорфинът нахлуе.

Тя бърше сълзите си с ръка.

— Това ли харесваш? Това ли наистина искаш? Мен в това състояние?! — Избърсва носа си с ръкава на халата ми.

Еуфорията ми се стопява. Потресен съм, напълно безпомощен и парализиран от гнева ѝ. Познавам плача, разбирам го, но този бяс… някъде дълбоко резонира в мен и аз не искам да мисля за него.

„Не смей да припарваш там, Грей“.

Защо не ме накара да спра? Защо не каза безопасната думичка? Заслужаваше си наказанието. Тя избяга от мен. Извъртя очи. „Това следва, когато ми се противопоставяш, бебчо“.

Тя се мръщи. Сините ѝ очи са ококорени, ясни, пълни са с болка и ярост и неочаквано вледеняващо прозрение.

По дяволите. Какво направих?

Настъпва моментът на отрезвяване.

Клатушкам се на ръба на пропаст, отчаяно търся думи, с които да оправя нещата, но умът ми е празен.

— Ти си абсолютно сбъркан кучи син — изръмжава тя.

Оставам без въздух, все едно тя е налагала мен с колана!

Тя ме видя какво представлявам.

Видя чудовището.

— Ана — шепна умолително. Искам да спре. Искам да я прегърна, да накарам болката да си отиде. Искам да хлипа в прегръдките ми.

— Изобщо не ми говори. Да не си посмял да произнесеш името ми! Ти си болен, Грей! Върви на лекар! — сопва се тя, излиза от стаята с играчките и затваря тихо вратата. Напълно слисан, аз оставам да гледам затворената врата, а думите ѝ отекват в ушите ми.

„Ти си абсолютно сбъркан кучи син“.