Грей

Пропадам все по-дълбоко и по-дълбоко. Имам чувството, че допускам огромна грешка, като я пускам да си иде. Тази грешка ще е изцяло моя. Тя обаче не може да остане, ако мисли така за мен, просто не може.

— Какъв е смисълът да оставам? — пита тя и става предпазливо от леглото, все още загърната в халата. Наистина си тръгва. Не мога да повярвам. Ставам и аз, за да я спра, но погледът ѝ ме приковава — изражението ѝ е толкова празно, толкова студено, толкова далечно — това изобщо не е моята Ана.

— Бих искала да остана сама — заявява тя. Колко празен и безизразен е гласът ѝ. Обръща се и тръгва. Затваря вратата. Оставам да гледам затворената врата.

За втори път днес си тръгва от мен.

Сядам и стискам главата си с ръце, опитвам се да се успокоя, да осмисля чувствата си.

Тя наистина ли ме обича?

Как се е случило? Как е станало?

Грей, скапан глупако!

Винаги има такъв риск с някоя като нея — добра, невинна и смела — да не види истинското ми аз преди да стане прекалено късно и да я накарам да страда, както стана сега.

Защо е толкова болезнено? Чувствам се така, сякаш някой е пробил белия ми дроб. Тръгвам след нея. Може и да иска да остане сама, но ако ще ме напусне, имам нужда от дрехи.

Когато влизам в спалнята, тя взема душ, затова бързо слагам дънки и тениска. Избирам си черна — тъкмо като за настроението ми. Грабвам си телефона и обикалям апартамента, изкушен да седна на пианото и да изсвиря някоя жална мелодия. Вместо това сядам в средата на стаята и не чувствам нищо.

Празен съм.

„Стегни се, Грей! Това е правилното решение. Остави я да си тръгне“.

Телефонът ми бръмчи. Обажда се Уелч. Дали е открил Лейла?

— Да, Уелч?

— Господин Грей, имам новини — стърже гласът му по телефона. Този тип трябва да спре да пуши. Гласът му е направо страшен.

— Откри ли я? — Настроението ми се подобрява.

— Не, господине.

— Какво има тогава?

„Защо изобщо ми се обаждаш?“

— Лейла е напуснала съпруга си. Вече нямат нищо общо.

Ново двайсет!

— Ясно.

— Той има идея къде може да е, но иска да се подсигури. Пита кой се интересува толкова много от съпругата му. Въпреки че не я нарече така.

Едва сдържам напиращия си гняв.

— Колко иска?

— Две хиляди.

— Какво? — изкрещявам. Защо просто не е признал досега, че Лейла го е напуснала? — Можеше да ни каже! Дай ми номера му. Трябва да му се обадя. Уелч, това е страхотна преебавка!

Вдигам поглед и забелязвам Ана свита на прага на хола, по дънки и грозен суичър. Гледа ококорено, напрегнато, лицето ѝ е разкривено.

— Намери я — тросвам се и затварям. Ще се оправям с Уелч по-късно.

Ана пристъпва към канапето и вади от раницата си лаптопа, телефона и ключа за колата. Поема си дълбоко дъх, влиза в кухнята и оставя и трите неща на плота.

Какво става, по дяволите? Да не би да ми връща нещата си?

Тя се обръща към мен, на дребното пребледняло лице се е изписала решителност. Това е инатливото ѝ изражение, което ми е до болка познато.

— Ще ми трябват парите, които Тейлър е взел за Уанда. — Гласът ѝ е спокоен, без никаква емоция.

— Ана, не искам тези неща, те са твои! — Не може да ми причини това! — Вземи ги, моля те.

— Не, Крисчън, приех ги по твое настояване. Не ги искам повече.

— Ана, бъди разумна!

— Не искам нищо, което би ми напомняло за теб. Искам само парите за моята кола. — Гласът ѝ е лишен от всякаква емоция.

Тя иска да ме забрави.

— Наистина ли искаш да ме нараниш толкова дълбоко?

— Не. Не искам. Опитвам се да защитя себе си.

Разбира се — тя се опитва да защити себе си от чудовището.

— Моля те, Ана, вземи тези неща.

Устните ѝ пребледняват.

— Крисчън, не искам да се караме. Искам си само парите от колата.

Пари, а? Винаги се стига до проклетите пари.

— Би ли приела чек? — ръмжа аз.

— Да. Мисля, че си добър в писането на чекове.

Тя иска пари. Ще ѝ дам пари. Изфучавам в кабинета си, като едва се сдържам. Сядам на бюрото и звъня на Тейлър.

— Добро утро, господин Грей.

Не обръщам никакво внимание на поздрава му.

— Колко взе за фолксвагена на Ана?

— Дванайсет хиляди долара, господине.

— Много! — Учуден съм, въпреки че съм в ужасно настроение.

— Класика е — обяснява той.

— Благодаря. Би ли закарал госпожица Стийл до тях?

— Разбира се. Слизам веднага.

Затварям и вадя чековата книжка от чекмеджето на бюрото. В този момент си припомням разговора с Уелч за тъпия съпруг на Лейла.

Всичко опира до скапаните пари!

В гнева си удвоявам сумата, която Тейлър е получил за подобието на кола, и натъпквам чека в плик.

Когато се връщам, тя стои до островчето в кухнята изгубена, почти като дете. Подавам ѝ плика и гневът ми се изпарява.

— Тейлър е взел добра цена… колата била класика — казвам вместо извинение. — Можеш да го попиташ. Той ще те закара до вас. — Кимам към вратата на хола, където чака Тейлър.

— Няма нужда. Мога и сама. Благодаря.

„Не! Приеми да те закара, Ана. Защо ми правиш тези номера?“

— За всяко нещо ли ще ми възразяваш?

— Защо да променяме традицията? — Поглежда ме с безизразен поглед.

Това е то накратко — ето защо споразумението ни беше обречено още от самото начало. Тя просто не е създадена за това и дълбоко в себе си винаги съм го знаел. Затварям очи.

Какъв съм глупак.