Грей

Няма повече да се радвам на голямата ѝ уста.

Никакви прояви на любопитство.

Ясните ѝ сини очи вече няма да ме гледат с полуприкрито веселие… или шок… или похот. Поглеждам замисления мрачен тип, който ме зяпа от огледалото в банята.

— Какво направи, скапаняко? — сопвам му се. Той изрича думите с неподправено презрение. Мига и сивите му очи са нещастни.

— По-добре ѝ е без теб. Не е възможно да те иска теб. Не можеш да ѝ дадеш онова, което иска. Тя иска цветя и рози. Заслужава нещо по-добро от теб, скапан нещастнико. — Отвратен от образа, който ме е зяпнал, обръщам гръб на огледалото.

Майната му на днешното бръснене.

Доизбърсвам се пред скрина и си взимам бельо и чиста тениска. Когато се обръщам, забелязвам върху възглавницата малка кутийка. Някой отново изтегля постелката изпод краката ми и отново разкрива зейналата отдолу бездна със зинала паст, която ме очаква, и гневът ми се превръща в страх.

Това е нещо от нея. Какво ли ми е оставила? Хвърлям дрехите, поемам си дълбоко дъх, сядам на леглото и грабвам кутийката.

В нея е поставен глайдер. Малък макет на „Бланик“ L23. От кутийката изпада написана на ръка бележка и полита към леглото.

Спомен за щастливите дни.

Благодаря ти.

Ана

Съвършеният подарък от съвършеното момиче. Прорязва ме болка. Защо е толкова болезнено? Защо наистина?

Грозен спомен, отдавна потъпкан, се размърдва и се опитва да забие зъби в настоящия момент. Не. Не искам мислите ми да се връщат там. Ставам, хвърлям кутийката върху леглото и бързо се обличам. Когато приключвам, грабвам кутийката и бележката и отивам в кабинета си. Ще се справя по-добре, ако се настаня в креслото на властта.

Разговорът ми с Уелч е кратък. Разговорът с Ръсъл Рийд — нещастния лъжец и гадняр, за когото е омъжена Лейла — още по-кратък. Нямах представа, че двамата са се оженили, докато са били пияни през един уикенд във Вегас. Нищо чудно, че бракът им е издъхнал след осемнайсет месеца. Тя го била напуснала преди три месеца. Къде си сега, Лейла Уилямс? Какви ги вършиш?

Замислям се за Лейла, опитвам се да си спомня нещо от общото ни минало, което да ми подскаже къде се намира. Трябва да разбера. Трябва да знам, че е в безопасност. И да науча защо е идвала тук. Защо е избрала мен?

Тя искаше повече, за разлика от мен, но това беше отдавна. Беше лесно, когато си тръгна — споразумението ни беше прекратено по взаимно съгласие. Всъщност споразумението ни беше образцово: както би трябвало. Тя беше палавница, докато беше с мен, правеше го умишлено, нямаше нищо общо с пречупеното създание, което описа Гейл.

Спомням си колко ѝ бяха приятни заниманията ни в стаята с играчките. Лейла обичаше изчанчените неща. Напира спомен. Връзвам големите пръсти на краката ѝ, обръщам стъпалата така, че да не може да стиска дупе, за да избегне болката. Да, тя обичаше тези откачизми не по-малко от мен. Беше върховна подчинена. Никога обаче не успя да задържи вниманието ми като Анастейжа Стийл.

Никога не ме е разсейвала като Ана.

Поглеждам глайдера на бюрото и проследявам ръбчетата на кутията с пръст, защото знам, че пръстите на Ана са ги докосвали.

Сладката ми Ана.

Какъв контраст си ти с жените, които съм познавал. Единствената жена, която съм преследвал, единствената, която не може да ми даде онова, което искам.

Просто не разбирам.

Почувствах се жив, откакто се запознах с нея. Последните няколко седмици бяха изключително вълнуващи, напълно непредсказуеми, най-забележителните в живота ми. Бях изтръгнат от едноцветния си свят и захвърлен в пъстротата на друг. Но пък не е възможно тя да е онова, от което се нуждая.

Стискам главата си с ръце. Тя никога няма да хареса онова, което правя. Опитвам се да се убедя, че можем да поизчистим най-грубите моменти, но и това няма да се получи. На нея ѝ е по-добре без мен. Едва ли ще иска да има нещо общо с абсолютно сбъркано чудовище, което не може да понася някой да го докосва.

А пък ми е донесла подарък, за който е мислила. Кой друг е правил подобно нещо за мен — освен семейството ми? Поглеждам отново кутийката и я отварям.

Пластмасовите части на самолета са залепени върху решетка, увити са в целофан. Връщат се спомени как тя пищеше в глайдера, докато правехме акробатични номера — вдигнала е ръце и се подпира на капака на люка. Усмихвам се.

Господи, беше невероятно забавно — все едно подръпвах плитките ѝ на детската площадка. Ана с плитчици… Веднага пропъждам тази мисъл. Изобщо не искам да припарвам до тези спомени, първата ни баня заедно. Остава единствено мисълта, че повече няма да я видя.

Бездната зейва отново.

Не. Не отново.

Трябва да направя този самолет. Тъкмо ще се поразсея. Разкъсвам целофана и чета инструкциите. Трябва ми лепило за макети. Проверявам в чекмеджетата.

По дяволите. В дъното на едно от чекмеджетата откривам сгушена червената кожена кутийка с обиците от „Картие“. Така и не ѝ ги дадох, а сега няма да имам възможност.

Обаждам се на Андреа и оставям съобщение на мобилния телефон с молба да откаже за довечера. Не мога да отида на събитието, не и без дама.