Грей

В гърлото ми се надига горчилка. Мисълта за тялото ѝ в чужди ръце, някой изрод, който се кефи на усмивката ѝ и я кара да се смее, да се киска, да свършва. Нужен ми е целият самоконтрол, на който съм способен, за да не разбия входната врата на апартамента ѝ и да проверя дали е вкъщи и дали е сама.

„Ти сам си го докара, Грей.

Забрави я. Тя не е за теб“.

Подръпвам шапката на „Сийхокс“ ниско над челото си и хуквам по Уестърн Авеню.

Ревността ми е болезнена, гневна; запълва зейнала дупка. Мразя я — тя раздвижва нещо дълбоко у мен, нещо, което нямам никакво желание да чувам и виждам. Започвам да тичам още по-бързо, далече от този спомен, далече от болката, далече от Анастейжа Стийл.

Над Сиатъл се смрачава. Ставам и се протягам. Работил съм на бюрото в кабинета си през целия ден и съм свършил добра работа. Рос също поработи доста. Подготви и ми изпрати първо предложение за бизнесплан и уведомително писмо до СИП.

Поне ще мога да държа Ана под око.

Прочетох и обработих две молби, няколко договора и нов дизайн и докато се занимавах с тези неща, не мислех за нея. Малкият глайдер е все още на бюрото ми, дразни ме, напомня ми за по-щастливи времена, както каза тя. Представям си я застанала на прага на кабинета ми, облечена в една от моите тениски, виждам единствено дългите ѝ крака и сините ѝ очи, точно преди да ме прелъсти.

И това беше за пръв път.

Тя ми липсва.

Ето, признах си. Поглеждам към телефона, напразно се надявам. Имам есемес от Елиът.

●Биричка, надувко?●

Отговарям.

●Не. Зает.●

Той отговаря на мига.

●Майната ти тогава.●

Да, майната ми. От Ана няма нищо. Няма пропуснати обаждания. Няма и имейли. Натрапчивата болка в корема ми се усилва. Тя няма да се обади. Иска да се махне от мен. Искаше да се откъсне от мен и не я виня.

Така е най-добре.

Тръгвам към кухнята, за да променя обстановката.

Гейл се е върнала. Кухнята е почистена, на печката къкри нещо. Мирише приятно… но аз не съм гладен. Тя влиза, докато надничам какво готви.

— Добър вечер, господине.

— Здравей, Гейл.

Тя спира, изненадана от нещо. От мен ли? Мама му стара, толкова ли зле изглеждам?

— Пиле „Шасьор“ — подсказва ми тя неуверено.

— Супер — мърморя аз.

— За двама ли? — пита тя.

Зяпвам я и тя отвръща смутено на погледа ми.

— За един.

— След десет минути. — Гласът ѝ потреперва.

— Става — отвръщам остро.

Обръщам се, за да изляза.

— Господин Грей — спира ме тя.

— Какво има, Гейл?

— Нищо. Извинете, че ви притесних. — Тя се обръща към печката, за да разбърка пилето, а аз отивам да взема поредния душ.

Господи, дори персоналът ми забелязва, че има нещо много гнило в скапаната Дания.

Понеделник, 6 юни 2011

Изпитвам ужас да си легна. След полунощ е, уморен съм, но седя на пианото, свиря Марчело на Бах отново и отново. Спомням си как беше отпуснала глава на рамото ми и почти успявам да усетя сладкия ѝ аромат.

Мама му стара, тя нали каза, че ще опита?

Спирам да свиря и отпускам глава върху ръцете си, лактите ми натискат два случайни клавиша. Тя каза, че ще опита, но падна на първото препятствие.

След това избяга.

Защо я удрях толкова силно?

Дълбоко в себе си знам отговора — защото тя поиска, защото проявих нетърпение и бях егоист, не устоях на изкушението. Нейната предизвикателност ме прелъсти, аз се възползвах от възможността да ни прехвърля там, където ми се искаше. Тя пък не изрече кодовата дума и аз я нараних повече, отколкото тя можеше да понесе, а ѝ бях обещал, че няма да допусна подобно нещо.

Как е възможно да съм такъв глупак?

Как ще ми се довери тя след това? Права беше да си тръгне.

Защо, за бога, ѝ трябва да е с мен?

Замислям се дали да не се напия. Не съм се напивал от петнайсетгодишен, е, имаше и друг случай, когато бях на двайсет и една. Мразя загубата на контрол, а знам, че алкохолът причинява на човек точно това. Потръпвам и се изключвам за тези спомени, решавам, че е крайно време да си легна.

Лежа в леглото и се моля да ме споходи сън без кошмари… или поне ако сънувам, да е за нея.

Днес мама е красива. Седнала е и ми позволява да я реша. Поглежда ме в огледалото и ми отправя специалната си усмивка. Нейната специална усмивка е само за мен.

Чува се страшен шум. Трясък. Той се връща. Не! Къде, по дяволите, се дяна, мръсницо? Тук ти водя приятел в нужда. Приятелче с мангизи. Мама се изправя, стиска ръката ми и ме натиква в гардероба. Сядам върху обувките ѝ и се старая да пазя тишина, запушвам си ушите и стискам очи. Дрехите миришат на мама. Обичам тази миризма. Обичам да съм тук вътре. Далече от него. Той крещи. Къде е скапаният малък плъх? Сграбчва ме за косата и ме измъква от гардероба.