Грей

Да не си посмял да скапеш партито, дребен плъх. Удря на мама шамар. Гледай приятелят ми да се изкефи и ще си получиш дозичката, мръсницо. Мама ме поглежда и в очите ѝ блестят сълзи. Не плачи, мамичко. В стаята влиза друг мъж. Огромен мъж с мръсна коса. Огромният се усмихва на мама. Мен ме изтеглят в другата стая. Той ме блъска на пода и аз си удрям коляното. Какво да правя с теб сега, малко лайненце? Мирише гадно. Вони на бира и пуши цигара.

Будя се. Сърцето ми блъска така, сякаш съм тичал четирийсет пресечки, след като са ме погнали адските псета. Скачам от леглото и отблъсквам кошмара някъде дълбоко, бързам към кухнята, за да си налея вода.

Трябва да се видя с Флин. Кошмарите са по-зле от всякога. Не сънувах кошмари, докато Ана спеше с мен.

По дяволите!

Никога не ми е минавало през ума да спя с някоя от подчинените си. Не съм имал и желание. Да не би да съм се притеснявал, че може да ме докоснат през нощта? Не знам. Трябваше ми една невинна девственица, за да ми покаже колко спокойно може да бъде.

Наблюдавал съм как подчинените ми спят, но това винаги е било прелюдия към събуждането, за да ми донесат сексуално облекчение.

Спомням си, че наблюдавах Ана часове наред, докато спеше в „Хийтман“. Колкото повече я наблюдавах, толкова по-красива ставаше: безупречната ѝ кожа блестеше на меката светлина, тъмната ѝ коса се беше разстлала по бялата възглавница, а клепките ѝ потрепваха, докато спеше. Устните ѝ бяха разтворени и аз виждах зъбите, езика ѝ, когато се облизваше. Беше невероятно възбуждащо преживяване — просто да я наблюдавам. Когато най-сетне заспивах до нея и слушах равномерното ѝ дишане, наблюдавах как гърдите ѝ се вдигат и спускат с всяка глътка въздух, спях добре… изключително добре.

Влизам в кабинета и посягам към глайдера. Щом го поглеждам, по устните ми потрепва нежна усмивка и ме успокоява. Чувствам се горд, че го направих, а пък онова, което се каня да направя, е направо нелепо. Това е последният ѝ подарък за мен. А първият беше… какъв беше?

Точно така. Тя ми даде себе си.

Тя се жертва за моите нужди. За моята алчност. За моята похот. За моето его… за скапаното ми его.

По дяволите, тази болка ще престане ли някога?

Чувствам се малко глупаво, но вземам глайдера със себе си в леглото.

— Какво искате за закуска, господине?

— Само кафе, Гейл.

Тя се колебае.

— Господине, вечерята ви стои.

— Е, и?

— Трябва да хапнете нещо.

— Само кафе, Гейл. Моля те. — Изключвам се, за да не я слушам. Това не е нейна работа. Тя свива устни, но кима и се обръща към кафемашината. Отивам в кабинета, за да събера документите за офиса, и поглеждам плика.

Звъня на Рос от колата.

— Страхотна работа по СИП, но бизнеспланът има нужда от преработка. Да направим предложение.

— Крисчън, прекалено бързо е.

— Искам да действам бързо. Пуснал съм ти по мейла мнението си за цените, които да предложим. В седем и половина ще съм в офиса. Да се видим.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Добре. Ще позвъня на Андреа, за да видя какъв ти е графикът. Подготвила съм сравнение между Детройт и Савана.

— С една дума.

— Детройт.

— Така.

По дяволите… значи няма да е Савана.

— Ще поговорим по-късно. — Затварям.

Седя и мисля на задната седалка на аудито, докато Тейлър маневрира между автомобилите. Питам се как ли ще отиде на работа Анастейжа. Може вчера да си е купила автомобил, въпреки че много се съмнявам. Дали и тя се чувства нещастна като мен… Надявам се да не е така. Може да е осъзнала, че става въпрос за някакво тъпо увлечение.

Не е възможно да ме обича.

Не и сега, не и след всичко, което ѝ причиних. Никой не ми е казвал, че ме обича, освен мама и татко, разбира се, но дори тяхното е било по задължение. Досадните приказки на Флин за безрезервната родителска обич — дори към осиновени деца — не ме оставят на мира. Никога обаче не съм бил убеден — за тях съм едно огромно разочарование.

— Господин Грей.

— Извинявай, какво? — Тейлър ме хваща неподготвен. Отворил е вратата на автомобила и ме чака, наблюдава ме и не крие тревогата си.

— Пристигнахме, господине.

Мама му стара… от колко ли време сме тук?

— Благодаря. Ще ти кажа по кое време довечера.

„Съсредоточи се, Грей“.

Слизам от асансьора. Андреа и Оливия ме гледат. Оливия пърха с клепки. Господи, писна ми от това глупаво девойче. Трябва да накарам човешки ресурси да я прехвърлят в друг отдел.

— Кафе, ако обичате, и, Оливия, донеси ми кроасан.

Тя скача, за да изпълни заповедта ми.

— Андреа, свържи ме с Уелч, с Барни, след това с Флин, после с Клод Бастил по телефона. Не искам абсолютно никакви прекъсвания, дори да е майка ми… освен… освен ако не позвъни Анастейжа Стийл. Разбра ли ме?

— Да, господине. Искате ли да прегледаме графика за днес?

— Не. Първо искам кафе и нещо за ядене. — Мръщя се на Оливия, която се влачи като охлюв към асансьора.

— Добре, господин Грей — провиква се след мен Андреа, когато отварям вратата на офиса.

От чантата вадя подплатения плик, в който съхранявам най-ценното си притежание — глайдера. Поставям го на бюрото и мислите ми се стрелват към госпожица Стийл.