Грей

Когато се връщам в Ескала, Гейл ме чака със закуската.

— Не съм го искал.

Имам предвид омлета, който поставя пред мен.

— Тогава ще го изхвърля, господин Грей — заявява тя и посяга към чинията. Много добре знае, че ненавиждам да се хвърля храна, но не трепва под строгия ми поглед.

— Направили сте го нарочно, госпожо Джоунс.

Каква досадна жена!

Тя се усмихва, малка победоносна усмивка. Мръщя се, но тя не трепва и все още притиснат от спомена за снощния кошмар, аз изяждам закуската си.

Може ли просто да звънна на Ана и да я поздравя? Дали ще приеме обаждането ми? Плъзвам поглед към глайдера на бюрото. Тя поиска да се разделим. Би трябвало да уважа решението ѝ и да я оставя на мира. Само че много искам да чуя гласа ѝ. За момент се замислям дали да не ѝ звънна и да затворя, само и само да чуя гласа ѝ.

— Крисчън? Крисчън, добре ли си?

— Извинявай, Рос, какво каза?

— Малко си разсеян. Никога не съм те виждала в подобно състояние.

— Добре съм — сопвам се.

„Мама му стара, Грей, съсредоточи се“.

— Какво каза?

Рос ме гледа подозрително.

— Казвам, че СИП имат по-големи финансови затруднения, отколкото мислехме. Да продължаваме ли?

— Да — отвръщам разпалено. — Продължаваме.

— Екипът им ще дойде днес следобед, за да подпишат предварително споразумение.

— Добре. Кажи ми сега за последното ни предложение за Еймън Кавана.

Ставам и гледам замислено през пролуките на дървените щори към Тейлър, който е паркирал пред кабинета на Флин. Късен следобед е и продължавам да мисля за Ана.

— Крисчън, с удоволствие ще взема парите ти и ще те наблюдавам как гледаш през прозореца, но гледката не е причината да дойдеш тук — заявява Флин.

Обръщам се към него. Той ме наблюдава с любезно очакване. Въздишам и се отправям към канапето.

— Кошмарите се върнаха. Никога не са били чак толкова тежки.

Флин извива вежди.

— Същите ли?

— Да.

— Какво се е променило? — Той навежда глава на една страна и чака отговора ми. Тъй като мълча, добавя: — Крисчън, струваш ми се адски нещастен. Нещо се е случило.

Чувствам се както с Елена: част от мен не иска да му каже, защото тогава ще се окаже истина.

— Запознах се с едно момиче.

— И?

— Тя ме напусна.

Той ме поглежда изненадано.

— И преди са те напускали жени. Какво беше различно този път?

Гледам го с празен поглед:

Защо е различно ли? Защото Ана е различна.

Мислите ми се сливат в пъстра плетеница: тя не беше подчинена. Не бяхме подписали договор. Тя нямаше сексуален опит. Тя беше първата жена, която искам повече от секса. Господи, какво ли не опитах за пръв път с нея: първото момиче, до което съм спал, първата девственица, първата, която запознах със семейството си, първата, която возих в Чарли Танго, първата, която заведох да лети.

Да… просто тя е различна.

Флин прекъсва мислите ми.

— Въпросът е съвсем простичък, Крисчън.

— Тя ми липсва.

Лицето му си остава мило и загрижено, но не издава нищо.

— Нито една от предишните жени ли не ти е липсвала?

— Нито една.

— Значи у нея има нещо различно — продължава той.

Свивам рамене, но той продължава:

— Имаше ли с нея договорна връзка? Тя подчинена ли беше?

— Надявах се да стане. Само че това не е за нея.

Флин се мръщи.

— Не разбирам.

— Наруших едно от правилата си. Преследвах това момиче, мислех, че тя ще прояви интерес, а се оказа, че цялата тази работа не е за нея.

— Разкажи ми какво се случи.

Стената на язовира се пръсва и аз разказвам събитията от последния месец, от мига, в който Ана падна в офиса ми, до мига, в който излезе от апартамента в неделя сутринта.

— Така. Доста се е натрупало от последния път, когато разговаряхме. — Той потрива брадичка и ме гледа. — Проблемите са много, Крисчън. Искам обаче да ми кажеш как се почувства, когато тя ти каза, че те обича.

Поемам си рязко въздух и стомахът ми се свива от страх.

— Ужасен — прошепвам.

— Разбира се. — Той клати глава. — Съвсем не си чудовището, за което се мислиш. Ти си напълно достоен за обич, Крисчън. Знаеш го много добре. Казвал съм ти го много пъти. Само според теб не е така.

Поглеждам го косо, без да обръщам внимание на утешителните му думи.

— А сега как се чувстваш? — пита той.

Изгубен. Чувствам се напълно изгубен.

— Тя ми липсва. Искам да я видя. — Отново минавам на режим изповед заради всичките си грехове: черната нужда да я притежавам, сякаш тя е наркотик.

— И това е така, въпреки че тя не е в състояние да задоволи нуждите ти. Независимо от всичко тя ти липсва.

— Да, Джон. Тя не може да бъде каквато аз я искам, а аз не мога да бъда какъвто тя иска да съм.

— Сигурен ли си?

— Тя си тръгна.

— Тръгнала си е, защото си я нашибал с колан. Ако не харесва вкусовете ти, не можеш да я виниш.

— Да, не мога.

— А мислил ли си да започнеш връзка с нея според нейните условия и предпочитания?

Какво? Зяпвам го шокиран. Той продължава:

— Сексуалните преживявания с нея задоволяваха ли те?

— Да, разбира се — сопвам се подразнено. Той не обръща никакво внимание на тона ми.

— А задоволителен ли беше боят, който ѝ нанесе?

— Много.

— Искаш ли да го направиш отново?

Да ѝ причиня отново същото ли? И тя отново да си тръгне от мен, така ли?

— Не.

— Защо?