Грей

Пробвам по-меко и се моля.

— Ана, моля те, нека Тейлър те закара.

— Ще приготвя колата, госпожице Стийл — заявява авторитетно Тейлър и излиза. Може пък да послуша него. Тя се обръща, но той вече е излязъл, отишъл е долу, за да изкара колата.

Тя пак се обръща към мен и неочаквано очите ѝ стават още по-големи. Притаявам дъх. Не мога да повярвам, че си тръгва.

Виждам я за последен път и тя ми се струва тъжна. При мисълта, че аз съм виновен за този поглед, ме прорязва болка. Правя колеблива стъпка напред. Искам да я прегърна още веднъж и да я помоля да остане.

Тя се отдръпва и това е доказателството, че не ме иска. Аз сам съм я отблъснал.

Застивам на място.

— Не си отивай.

— Не мога да остана. Зная какво искам, а ти не можеш да ми го дадеш. Знам и какво искаш ти, а аз не мога да ти го дам.

„О, Ана, моля те, нека да те прегърна за последен път. Искам да вдъхна този невероятно сладък аромат. Искам да те почувствам до себе си“. Пристъпвам отново към нея, но тя вдига ръце и ме спира.

— Не, не го прави, моля те. — На лицето ѝ се изписва паника. — Не мога да го понеса.

Грабва сака и раницата и тръгва към фоайето. Следвам я, слаб и безпомощен, очите ми не се откъсват от дребната ѝ фигурка.

Във фоайето викам асансьора. Не мога да откъсна очи от нея, от нежното дребно личице, от устните, от начина, по който тъмните мигли хвърлят сенки по бледите бузи. Не намирам думи, докато се опитвам да запомня всяка подробност. Не се сещам за убедителни реплики, нито за забавни, нищо не ми хрумва, няма арогантни команди. Не разполагам с нищо — с абсолютно нищо освен със зейналата в гърдите ми бездна.

Вратите на асансьора се отварят и Ана влиза. Обръща се към мен и за момент маската ѝ пада и аз виждам болката ѝ.

„Недей, Ана, не си тръгвай!“

— Довиждане, Крисчън.

— Довиждане, Ана.

Вратата се затваря и я скрива от погледа ми. Отпускам се бавно на пода и скривам лице в ръцете си. Сега вече бездната ме поглъща, притиска ме и се затваря над мен.

„Какво направи, Грей?“

Когато вдигам отново поглед, картините във фоайето ми, моите мадони, ме карат да се усмихна мрачно. Идеализирани образи на майчинството. Всички до една гледат децата си или са ме зяпнали неблагосклонно.

Имат право да ме гледат по този начин. Нея я няма. Наистина си е отишла. Най-хубавото нещо, което ми се е случвало. И то след като каза, че никога няма да ме напусне. Обеща да не ме напуска. Затварям очи, за да не виждам тези безжизнени, жалостиви погледи и отпускам глава назад, на стената. Добре де, тя го каза в съня си и аз нали съм си глупак, ѝ повярвах. От самото начало знаех, че не ставам за нея, че тя е прекалено добра за мен. Така трябваше да стане.

Защо тогава се чувствам толкова ужасно? Откъде се взе тази болка?

Звънчето известява, че асансьорът пристига, и вратата се отваря. Сърцето ми подскача. Тя се връща. Седя като парализиран, вратите са отварят и Тейлър излиза. И замръзва.

По дяволите! От колко време седя тук?

— Госпожица Стийл си е у дома, господин Грей — уведомява ме той, сякаш всеки ден ми съобщава разни новини, докато съм проснат на пода.

— Тя как е? — питам с безразличие, поне доколкото мога, въпреки че горя от желание да разбера.

— Разстроена, господине — отвръща той с безизразно лице.

Кимам и го отпращам. Той обаче не си тръгва.

— Да ви донеса ли нещо, господине? — пита прекалено мило и това никак не ми се нрави.

— Не.

„Изчезвай! Остави ме на мира“.

— Както кажете, господине — отвръща той и се маха, оставя ме да се търкалям на пода във фоайето.

Иска ми се да седя тук цял ден и да се оставя на отчаянието, но не мога да си го позволя. Искам да разбера дали Уелч не е научил нещо ново, трябва да позвъня на жалкото подобие на съпруг на Лейла.

Освен това трябва да взема душ. Може би водата ще отмие мъката.

Ставам, докосвам дървената маса във фоайето и пръстите ми разсеяно проследяват нежната резба. С удоволствие бих изчукал госпожица Стийл на нея. Затварям очи и си я представям просната на масата, отпуснала глава назад, вирнала брадичка, отворила уста в екстаз, представям си пищната ѝ коса. Само като си мисля и се надървям.

Мама му стара!

Болката в корема се усуква и затяга.

„Нея я няма, Грей. Свиквай“.

Благодарение на годините, в които съм свикнал да се владея, насилвам тялото си да се подчини и изцери.

Душът е врял, температурата малко под тази, която би ми причинила болка, точно каквато я харесвам. Стоя под струята и се опитвам да я забравя, надявам се топлината да я разтопи и отмие от главата ми, да заличи миризмата ѝ от тялото ми.

След като си е тръгнала, връщане няма.

Никога.

Търкам ожесточено косата си.

„Много ти здраве!“

Поемам си дъх.

Не, никакви такива!

Вдигам лице към шуртящата вода. Никакви такива — тя ще ми липсва. Опирам чело на плочките. Снощи тя беше тук с мен. Поглеждам ръцете си, пръстите ми галят плочките, където вчера бяха опрени ръцете ѝ.

Майната му!

Спирам водата и излизам от душкабината. Увивам кърпата около кръста си и истината ме поразява: всеки ден ще е все по-тъмен и по-празен, защото тя вече не е част от живота ми.

Вече няма да има остроумни имейли.