Грей

Никой не ми е говорил така. Какво става, по дяволите? Като някакъв маниак прокарвам ръка през косата си, опитвам се да осмисля и нейната реакция, и моята. Просто я оставих да си отиде. Не съм ядосан… Аз съм… какво съм? Навеждам се, за да вдигна колана, пристъпвам към стената и го закачвам на една кукичка. Това, без съмнение, беше един от най-удовлетворителните моменти в живота ми. Допреди малко се чувствах лек, тежестта на несигурността между нас си беше отишла.

Свърши се. Стигнахме и дотук.

След като тя вече знае какво става, можем да продължим напред.

Казах ѝ. Хора като мен обичат да причиняват болка.

Само че единствено на жени, на които им е приятно.

Напрежението в мен расте.

Реакцията ѝ — изражението ѝ, болката в очите ѝ… не че го искам. Това ме тревожи. Свикнал съм да разплаквам жените — това го мога.

Само че Ана?

Отпускам се на пода и облягам глава на стената. Нека се наплаче. Ще се почувства по-добре след това. Опитът ми е показал, че с жените е така. Дай ѝ малко време, след това иди да я прегърнеш. Тя не каза кодовата дума. Тя сама го поиска. Искаше да знае, нали е любопитна. Просто беше стряскащо.

„Ти си абсолютно сбъркан кучи син“.

Затварям очи и се усмихвам, без да ми е смешно. Да, Ана, точно така е и сега го знаеш. Сега може ли да продължим връзката си и да се оправим със споразумението? Или каквото е там.

Мислите ми не ми донасят спокойствие и безпокойството ми расте. Болката в очите ѝ не ме оставя на мира, яростта, обвиненията, съжалението… Тя вече ме е видяла какво представлявам. Чудовище.

Сещам се за Флин: „Не мисли за негативното, Крисчън“.

Затварям отново очи и виждам измъченото лице на Ана.

Как е възможно да съм чак такъв глупак?

Беше прекалено рано.

Наистина прекалено рано.

Мама му стара!

Ще ѝ вдъхна кураж.

Нека се наплаче, след това ще ѝ вдъхна кураж.

Яд ме е на нея, че избяга от мен. Защо го направи?

По дяволите! Тя е много различна от другите жени, които съм познавал. Разбира се, че няма да реагира по същия начин.

Трябва да се изправя пред нея. Ще се справим заедно. Интересно къде ли е?

По дяволите!

Обзема ме паника. Ами ако си е тръгнала? Не, не би го направила. Не и без да се сбогува. Скачам и изхвърчам от стаята, хуквам надолу по стълбите. Тя не е в хола — сигурно е в леглото. Втурвам се към спалнята си.

Леглото е празно.

В стомаха ми избухва непозната тревога. Не е възможно да си е отишла! Горе е. Трябва да е в стаята си. Прескачам през три стъпала и спирам задъхан пред вратата на стаята ѝ. Тя е вътре, плаче.

Слава богу!

Опирам глава на вратата, залива ме облекчение.

„Не си тръгвай!“ Мисълта, че ще си тръгне, е ужасна.

Разбира се, че тя трябва да си поплаче.

Поемам си дъх, за да се успокоя, и отивам в банята до стаята с играчките, за да взема крем от арника, обезболяващо и чаша вода, след това влизам в стаята ѝ.

Вътре е все още тъмно, въпреки че зората прилича на бледа черта на хоризонта, но ми трябва миг, за да открия красивото си момиче. Свила се е по средата на леглото, малка, уязвима, и хлипа тихо. Мъката ѝ ме раздира. Моите подчинени никога не са ми въздействали по този начин — дори когато ревяха. Не разбирам. Защо се чувствам така? Оставям арниката, водата и таблетките и вдигам завивката, лягам до нея и посягам да я погаля. Тя се напряга, цялото ѝ тяло крещи: „Не ме докосвай!“ Веднага забелязвам иронията в това.

— Тихо, бебчо — шепна в напразен опит да спра сълзите ѝ и да я успокоя. Тя не откликва. Остава студена, скована. — Не бягай от мен, Ана, моля те. — Тя се отпуска малко и ми позволява да я прегърна и аз заравям нос в уханната ѝ коса. Тя мирише прекрасно, както винаги, мирисът ѝ е като балсам за нервите ми. Целувам я нежно по врата. — Не ме мрази — продължавам да шепна и притискам устни към гърлото ѝ, дразня я. Тя не казва нищо, но плачът ѝ бавно преминава в тихо приглушено хлипане. Най-сетне притихва. Предполагам, че е заспала, но не съм сигурен. Добре поне че се успокои.

Утрото идва и си отива, светлината става по-ярка и нахлува заедно с деня. Продължаваме да лежим тихо. Прегръщам момичето си и гледам как светлината се променя. Не помня някога да съм лежал просто така и да съм чакал времето да отлети, а мислите ми да се лутат. Отпускащо е, представям си какво можем да правим до края на деня. Може да я заведа да види „Грейс“.

Точно така. Следобед ще отидем да поплаваме.

„Ако все още ти говори, Грей“.

Тя се раздвижва, кракът ѝ потръпва и разбирам, че е будна.

— Донесох ти болкоуспокояващи и крем.

Най-сетне тя откликва, обръща се бавно към мен. Очите ѝ, пълни с болка, се обръщат към мен, погледът ѝ е напрегнат, любопитен. Наблюдава ме, сякаш ме вижда за пръв път. Притеснително е, защото, както обикновено, нямам представа какво мисли, нито пък какво вижда. Тя обаче е много по-спокойна и аз посрещам с радост искрицата надежда, която носи. Денят може и да се окаже хубав.