Грей

Тя гали бузата ми и спуска пръсти до челюстта, през наболата брада. Затварям очи и се наслаждавам на докосването. Чувството все още е ново, да ме докосва и да се наслаждавам на невинните ѝ пръстчета, когато тъмнината кротува. Нямам нищо против да докосва лицето ми… или да усещам пръстите ѝ в косата си.

— Съжалявам — казва тя.

Тази тиха дума ме изненадва. Тя защо ми се извинява?

— За какво?

— За това, което казах.

Облекчение плъзва по цялото ми тяло. Тя ми е простила. Освен това онова, което каза в момент на гняв, беше самата истина, аз наистина съм сбъркан кучи син.

— Ти не ми каза нищо, не ме предупреди, аз не знаех… — За пръв път от толкова години се извинявам. — Съжалявам, че те нараних.

Тя вдига едва-едва рамене и ми се усмихва. Спечелил съм си помилване. В безопасност сме. Всичко е наред. Облекчен съм.

— Аз го пожелах — продължава тя.

„Така беше, бебчо“.

Тя преглъща нервно.

— Не мисля, че мога да съм всичко, което искаш от мен — заявява. Очите ѝ са искрени и честни.

Светът спира да се върти.

Ужас.

Изобщо не сме в безопасност.

„Грей, оправи нещата“.

— Ти си всичко, което искам да си.

Тя се мръщи. Очите ѝ са зачервени, пребледняла е. Това е странно възбуждащо.

— Не разбирам — признава тя. — Аз не съм послушна и знаеш със сигурност, че никога няма да ти позволя да направиш отново това с мен. А ти каза, че имаш потребност да го правиш. Нали така каза?

Ето го — това е нейният окончателен удар. Прекалил съм. Сега тя знае — и всичко, което съм си казал преди да започна да преследвам това момиче, нахлува отново. Тя не познава този начин на живот. Как бих могъл да я покваря? Прекалено млада е, напълно невинна… Ана!

Мечтите ми са били единствено… мечти. Тази работа няма да я бъде.

Затварям очи. Не мога да понеса да я погледна. Истина е, че ще ѝ е по-добре без мен. След като вече е видяла чудовището, тя знае, че не мога без него. Налага се да я освободя, нека продължи по пътя си. Тази работа между нас няма да се получи.

„Съсредоточи се, Грей“.

— Права си. Трябва да те пусна да си идеш. Аз не те заслужавам.

Тя се ококорва.

— Не искам да си тръгвам — прошепва. Очите ѝ са наливат със сълзи и те заблестяват по дългите ѝ тъмни мигли.

— И аз не искам да си отиваш — отговарям, защото това е самата истина, а чувството — това зловещо, стряскащо чувство — се връща и ме притиска. Сълзите отново рукват по бузите ѝ. Нежно избърсвам една с палец и преди да се усетя, думите се изливат сами. — Откакто те срещнах, аз оживях. — Палецът ми гали долната ѝ устна. Искам да я целуна завладяващо. Да я накарам да забрави. Да я заслепя. Да я възбудя — знам, че мога. Само че нещо ме възпира — този предпазлив, наранен поглед. Защо ще иска да я целува едно чудовище? Може да ме отблъсне и аз няма да знам как да се справя с реакцията ѝ. Думите ѝ ме преследват, извикват тъмен, потискан спомен.

Абсолютно сбъркан кучи син.

— И аз. Аз се влюбих в теб, Крисчън.

Спомням си как Карик ме учеше да се гмуркам. Пръстите на краката ми се захващаха за ръба на басейна и аз паднах като дъга във водата и ето че сега падам отново, пропадам в бездната, при това съвсем бавно.

Не е възможно тя да изпитва подобно нещо към мен.

Не и към мен. Няма начин!

Копнея за глътка въздух, задушавам се от думите ѝ, спомените притискат гърдите ми. Гмурвам се все по-надолу и тъмнината ме обгръща. Чувам ги. Мога да се справя с тях. Тя не знае какви ги говори, с кого си има работа — с какво се е захванала.

— Не! — Гласът ми е дрезгав от болка и недоверие. — Не можеш да ме обичаш, Ана. Не… Това е грешка.

Трябва да ѝ изясня нещата по този въпрос. Тя не може да обича чудовище. Не може да обича абсолютно смахнат кучи син. Трябва да си отиде. Трябва да се махне, при това веднага. Всичко става съвършено ясно. Това е моментът, в който мога да извикам: „Еврика!“. Няма начин да я направя щастлива. Не мога да бъда какъвто тя иска. Не мога да продължавам по този начин. Това трябва да приключи. Изобщо не трябваше да започва.

— Грешка? Защо да е грешка?

— Погледни се. Нима мислиш, че мога да те направя щастлива? — Болката в гласа ми е открита, а аз пропадам все по-дълбоко в бездната и ме обгръща отчаяние.

Никой не може да ме обича.

— Но ти ме правиш щастлива — обяснява замислено тя.

„Анастейжа Стийл, погледни се“. Трябва да съм откровен с нея.

— Не и сега, не и ако правя това, което искам да правя.

Тя примигва, клепките ѝ трептят над насълзените ѝ очи, наблюдава ме напрегнато, докато търси истината.

— Никога няма да можем да преодолеем това, нали?

Клатя глава, защото не мога да измисля какво да кажа. Отново стигаме до несъвместимост. Тя затваря очи сякаш нещо я боли и когато ги отваря отново, те са бистри, пълни с решителност. Сълзите са спрели. Кръвта започва да пулсира в главата ми, а сърцето ми блъска. Знам какво се кани да каже. Страхувам се от онова, което ще каже.

— Е, тогава да тръгвам.

Трепва, когато сяда.

Веднага ли? Не може да си тръгне веднага.

— Не, не, не си отивай!