На другата сутрин, въпреки че се събуди рано, Мама му позволи да стане
чак в девет часа.
- Не бързай, няма да си даваме много зор. Пази си силите, момчето ми -
каза тя, като му донесе чая за закуска. - Имаме много време, а те чака
дълъг път.
Очевидно тя си представяше вече как той пътешествува без почивка до
Калкута; а защото бе станал късно, беше още полуоблечен, когато баща му
го повика от долния край на стълбите. Броуди не пожела да отстъпи нито на
сантим от навиците си; той би сметнал за слабост да остане в къщи, за да
изпрати сина си, и затова в девет и половина тръгна за работа както
обикновено. Когато Матю изтича презглава надолу по стълбите по тиранти, с
кърпа в ръце и намокрена коса, паднала върху бледото му чело, и се
представи пред баща си в хола, Броуди впи хипнотизиращи очи в сина си и
за момент улови колебливия му поглед.
- Е, Матю Броуди - каза той, гледайки го отвисоко, - днес ти заминаваш, а
това значи сбогом на тоя дом за пет години. Ей богу, надявам се, че ще
направиш нещо през тези години. Ти си калпав и слабохарактерен, а и майка
ти те е поразглезила, но в тебе трябва да има нещо свястно. Трябва да има
нещо свястно - викна той, - защото си мой син! Искам то да се прояви.
Гледай хората в очите и не провесвай глава като куче! Изпращам те, за да
те направя човек. Не забравяй, че си син и наследник на Джеймс Броуди!
- Дал съм ти всичко необходимо - продължи той. - Отговорна служба с
големи възможности. Дал съм ти най-добрата екипировка, каквато може с
пари да се купи, и най-важното - дал съм ти име. Бъди човек, господине,
но преди всичко бъди Броуди! Дръж се като Броуди, където и да си, иначе
господ да ти е на помощ! - Той стисна сурово ръката на сина си, обърна се
и излезе.
Матю замаян се дооблече, подпомаган от Мама, която непрекъснато сновеше
през вратата на стаята му, изяде закуската си, без да усети вкуса и, и
още преди да се опомни, бе потресен от пристигането на файтона. Върху му
се посипаха нови прощални излияния. Старата баба Броуди, сърдита, че
толкова рано я обезпокоиха, викна от горния край на стълбите, запретнала
дългата нощница около босите си кокалести крака:
- Е, тогава сбогом! И гледай да не се удавиш по пътя!
Неси, разплакана много преди това поради самата - тържественост на
случая, успяваше само несвързано да прохълца:
- Ще ти пиша, Мат! Дано компасът да ти върши работа.
Мери бе дълбоко развълнувана. Тя обви ръце около врата на Мат и нежно го
целуна.
- Бъди юнак, Мат, скъпи. Бъди смел и нищо няма да ти напакости. И не
забравяй сестра си, която те обича.
Матю се беше свил апатично във файтона до Мама и понасяше немилостивото
друсане по пътя към гарата, докато госпожа Броуди гордо гледаше през
прозореца. Във въображението си тя виждаше как хората се бутат един друг,
сочат препускащия екипаж и си казват: "Ето, госпожа Броуди изпраща
момчето си за Калкута. Тя беше добра майка за него, а и момчето си го
бива, да, да!" "Наистина не всеки ден някоя майка от Ливънфорд води
момчето си до кораба за Индия" - мислеше си тя доволна и се зави по-
пристойно с палтото, седнала величествено в разнебитения файтон, като че
ли се возеше в собствена карета.
На гарата тя с важен вид плати на файтонджията, като поглеждаше встрани
изпод шапката си към неколцината случайни безделници под сводестия ход, и
не можа да не каже уж случайно на човека., който носеше багажа:
- Младия господин пътува за Индия. Препъвайки се под тежкия товар и
зашеметен от
разнасящата се от него миризма на камфор, носачът изви почервенелия си
врат изпод ръба на сандъка и я изгледа тъпо, твърде изтощен, за да
разговаря.
Те излязоха на перона, но съдбоностният влак имаше закъснение, тъй като
разписанието на линията за Дарок и Ливънфорд, всякога предмет на
обществено недоволство, и днес не измени на лошата си слава и очевидно се
спазваше без каквато и да било точност. Мама неспокойно потропваше с
крак, нетърпеливо свиваше устни и току поглеждаше към сребърния часовник,
който висеше на шията и на верижка от сплетени коси; Матю, изпълнен с
отчаяна надежда, че някъде по линията има повреда, гледаше неуверено и
безутешно към носача, който на свой ред бе зяпнал с отворена уста към
госпожа Броуди. Той не бе я виждал досега и кретенският му поглед лакомо
поглъщаше нейните живи и величествено небрежни маниери; тя съвсем не
можеше да се вмести в рамките на неговите местни представи и той я взе за
нещо изключително - за пътешественица поне от европейски мащаб.
Най-после в далечината се дочу тракане, което прозвуча като погребален
звън за последните надежди на Матю. С много пушек влакът влезе в гарата и
след няколко минути отново запуфтя, отнасяйки госпожа Броуди и Матю,
седнали един срещу друг на коравите дървени пейки. Останалият на гарата
носач погледна с недоумение едното пени, което госпожата му мушна в
ръката с величествен жест, почеса се по врата, плю отвратено и изхвърли
от паметта си цялата тази случка като някаква загадка, която не бе по
силите му да проумее.
Във влака г-жа Броуди се възползуваше от всякакво затихване на тракането,
когато гласът й можеше да се чуе, за да се обърне към Матю с някоя