i ea1403da12425be3

стилен вид, а дрехите му – обикновено доста се изтупваше за тази част от деня – бяха

измачкани. Миризмата на цигари с карамфил се носеше около него.

- Лесно е да станеш рано, когато не спиш много – отвърна той. – През голяма част от

вечерта чаках някого.

- Чакал си... о. Боже. – партито. Съвсем бях забравила за партито, на което майка му ме

бе поканила. Ейб и Сидни ме бяха разсеяли. – Ейдриън, толкова съжалявам.

Той сви рамене и не ме докосна, когато седнах до него на ръчната облегалка на

фотьойла.

- Както и да е. Предполагам вече не трябва да се изненадвам. Започвам да осъзнавам, че

съм се самозалъгвал.

- Не, не. Щях да дойда, но няма да повярваш какво...

- Спести ми го. Моля те, - гласът му беше изморен, очите му – кървясали. – Не е нужно.

Майка ми ми каза, че те е видяла на разпита на Дмитрий.

Смръщих се.

- Но не затова не дойдох на партито. Един мъж...

- Не в това е въпросът, Роуз. Работата е там, че си успяла да намериш време за това и да

го посетиш в килията му, ако това, което съм чул, е вярно. И все пак не можа да се

сетиш да се появиш за нещо, което каза, че ще направиш с мен – нито дори да изпратиш

съобщение, че няма. Това беше всичко, което трябваше да направиш – да ми кажеш, че

няма да можеш да дойдеш. Чаках те повече от час в къщата на нашите преди да се

откажа.

Понечих да кажа, че е трябвало да опита да се свърже с мен, но всъщност защо да е

трябвало? Отговорността не беше негова. Аз бях тази, която каза на Даниела, че ще се

видя с него там. Аз бях виновна, че не отидох.

- Ейдриън, съжалявам. – хванах ръката му, но неговата не стисна моята. – Наистина, не

исках да стане така, но...

- Не, - прекъсна ме той отново. – Откакто Дмитрий се върна... не, забрави това. Откакто

се вманиачи по спасяването му, забрави за мен. Независимо какво е ставало между нас, ти никога не си се отдавала изцяло на връзката ни. Исках да вярвам на това, което ми

каза. Мислех, че си готова... но не си.

Понечих да се възпротивя, но още веднъж се спрях. Той беше прав. Бях казала, че ще му

дам шанс за връзка. Дори бях изсмукала всички удобства от това да бъда негово гадже, а все пак през цялото време... през цялото време част от мен бе изцяло погълната от

Дмитрий. И аз го знаех, но бях продължила да живея такъв раздвоен живот. В главата

ми изникнаха доста странно спомени с Мейсън. И с него бях водила същия двойствен

живот и той беше умрял за това. Бях ужасна. Не познавах дори собственото си сърце.

- Съжалявам, - рекох отново. – Наистина искам между нас да има нещо... – дори и за

мен думите ми звучаха така изтъркани. Ейдриън ми се усмихна знаещо.

- Не ти вярвам. И ти не си вярваш, - той се изправи и прокара пръсти през косата си, не

че я промени към добро. – Ако наистина искаш да си с мен, този път трябва наистина да

го вярваш.

Мразех да го виждам така мрачен. А още повече мразех аз да съм причината за това.

Последвах го към вратата.

- Ейдриън, почакай. Нека поговорим още.

- Не, малък дампир. Имам нужда да поспя. Просто не издържам да играя тази игра

точно сега.

Можех да го последвам. Можех да го прикова към земята. Но нямаше да си заслужава...

защото нямах отговори за него. Беше прав за всичко и докато не си изяснях собствените

мисли, нямах право да го принуждавам да говорим. Освен това, като взема предвид

състоянието му, силно се съмнявах, че повече говорене щеше да даде някакъв резултат.

И все пак, докато той излизаше, не успях да спра думите си:

- Преди да си тръгнеш – и разбирам защо трябва да го направиш – трябва да те попитам

нещо. Нещо, което не се отнася до нас. То... става дума за Лиса.

Това го накара да спре бавно.

- Винаги услуги, - с много тежка въздишка, той ме погледна през рамо. – Казвай бързо.

- Някой е нахлул в архивите на Алхимиците и откраднал информация за бащата на

Лиса. Част от нея представлява обикновена биография, но има някои документи за него, в които пише, че е правил тайни депозити в банкова сметка в Лас Вегас. Банковата

сметка на някаква жена.

Ейдриън чакаше.

- И?

- И се опитвам да разбера защо някой би го направил. Не искам никой да се рови около

семейството й. Имаш ли някаква идея какво може да е правил баща й?

- Чу човека от казиното. Баща й доста е ходил там. Може би е имал дългове и си е

изплащал заем.

- Семейството на Лиса винаги е имало пари, - изтъкнах аз. – Не може да е имал чак

толкова дългове. И защо някой би се интересувал, за да открадне тази информация?

Ейдриън вдигна ръце в знак на безсилие.

- Не знам. Това е всичко, което мога да кажа, поне за тази ранна сутрин. Нямам силите

да се напрягам мислено. Обаче не мога да видя как това може да е някаква заплаха за

Лиса.

Кимнах разочарована.

- Добре. Благодаря.

Той продължи и аз го гледах как си отиваше. Лиса живееше близо до него, но не исках

да мисли, че го следя. Когато се отдалечи достатъчно, пристъпих към вратата и се

отправих в същата посока. Слабият звук на камбаните ме накара да спра. Поколебах се, изведнъж несигурна къде да отида.

Исках да говоря с Лиса и да й кажа какво ми е казала Сидни. Лиса беше сама като по

чудо и това беше идеалната възможност. И все пак... камбаните. Беше неделя сутрин.