i ea1403da12425be3

Имаше литургия в църквата в Двореца. Имах предчувствие и въпреки всичко, което се

случи – включително това с Ейдриън, – трябваше да видя дали съм права.

Затова тръгнах тичешком към църквата, отдалечавайки се от сградата, в която беше

Лиса. Вратите бяха затворени, когато стигнах, но още няколко закъснели се опитваха да

се промъкнат тихо. Влязох с тях, като се спрях, за да си поема въздух. Облаци тамян се

носеха наоколо и ми трябваше малко време, за да свикна със светлината от свещите.

Тъй като църквата имаше параклис в чест на Свети Владимир, имаше много повече

хора, отколкото бях свикнала да виждам по литургиите. Повечето места бяха заети.

Но не всички.

Бях права. Дмитрий седеше на една от най-задните пейки. Няколко пазителя седяха с

него, разбира се, но това си беше. Дори и в претъпкана църква, никой друг не беше

седнал до него на пейката. Рийс бе попитал Дмитрий вчера дали би стъпил в църква и

Дмитрий даже бе направил нещо повече - бе казал, че дори ще ходи на неделните

служби.

Свещеникът вече бе започнал да говори, затова седнах на пейката на Дмитрий

възможно най-тихо. Това обаче нямаше значение, защото все пак бях привлякла

достатъчно вниманието на най-близо седящите хора, които бяха изумени да ме видят

седнала до стригой, превърнат отново в дампир. Очи ме зяпаха и се чуха няколко

прошепнати думи.

Пазителите бяха оставили място около Дмитрий и когато седнах до него, изражението

на лицето му ми показа, че той е едновременно изненадан и все пак не от това.

- Недей, - каза той шепнешком. – Не започвай, не и тук.

- Не бих си и помислила, другарю – промърморих в отговор. – Просто дойдох за

доброто на душата ми, това е всичко.

Нямаше нужда да казва нищо, за да ми съобщи, че се съмняваше, че бях тук поради

някакви свети причини. Останах тиха по време на службата обаче. Дори уважих някои

граници и не ги прекрачих. След няколко минути, напрежението в тялото на Дмитрий

леко изчезна. Той беше станал по-внимателен, когато дойдох, но вероятно най-накрая бе

решил, че ще се държа добре. Вниманието му се пренесе на друго място и той се

съсредоточи върху пеенето и моленето, а аз се постарах да го гледам без да бъде

очевидно.

Дмитрий имаше навика да ходи в параклиса в Академията, защото това го успокояваше.

Винаги казваше, че въпреки че убийствата му са унищожили зло, той все пак

чувстваше, че има нужда да премисля живота си и да търси опрощение за греховете си.

Като го видях сега, осъзнах, че това беше по-вярно от всякога.

Изражението му беше изящно. Така бях свикнала да крие емоциите си, че беше

изумително как изведнъж се изписваха по лицето му. Той беше изцяло погълнат от

думите на свещеника, прекрасното му лице бе съсредоточено. И осъзнах, че приемаше

лично всичко, което свещеникът казваше за греховете. Дмитрий си припомняше

ужасните неща, които бе извършил като стригой. От отчаянието на лицето му бихте си

помислили, че Дмитрий се смята за виновен за всички грехове на света.

За миг помислих, че видях и надежда на лицето му, просто искрица от нея, примесена с

вината и тъгата му. Не, осъзнах аз. Не надежда. Надеждата те кара да мислиш, че имаш

шанс в нещо. Това, което видях в Дмитрий, беше желание. Жадуване. Дмитрий искаше

да намери изкупление за това, което бе сторил, като идваше тук в това свято място и

слушаше литургиите. И все пак... в същото време беше ясно, че не вярваше това да е

възможно. Искаше го, но се опасяваше, че никога няма да го получи.

Болеше ме да го гледам така. Не знаех как да реагирам на този тип поведение. Той

мислеше, че за него няма надежда. Аз? Аз не можех да си представя света без надежда.

Никога не бих си и представяла, че ще цитирам нещо, казано в църква, но когато

останалите се изправиха за църковното причастие, рекох на Дмитрий:

- Не мислиш ли, че ако Господ може да ти прости, е някак егоистично сам да не си

простиш?

- Колко време подготвяше тази реплика? – попита ме той.

- Всъщност, току-що се сетих. Доста добро, нали? Обзалагам се, че си мислил, че не

обръщам внимание.

- Не го правеше. Никога не го правиш. Гледаше ме.

Интересно. След като знаеше, че съм го гледала, дали ме беше гледал как го гледам?

Беше объркващо.

- Не отговори на въпроса ми.

Той впери поглед към опашката за причастието, докато съставяше отговора си.

- Не е от значение. Не трябва да си прощавам, дори и Господ да го направи. А не съм

сигурен, че Той би го направил.

- Онзи свещеник току-що каза, че Господ би простил. Каза, че Господ прощава всичко.

Да не би да наричаш свещеника лъжец? Това си е светотатство.

Дмитрий простена. Никога не бих си помислила, че ще ми е забавно да го мъча така, но

раздразненото му изражение не беше от мъката му. Беше заради нетърпението ми. Бях

виждала това изражение стотици пъти и това ме стопли, колкото и идиотско да звучи.

- Роуз, ти си тази, която богохулства. Извърташ вярата на хората за собствените си цели.

Никога не си вярвала в нещо от тези неща. И все още не вярваш.

- Вярвам, че мъртвите могат да се върнат към живота – рекох сериозно. –

Доказателството седи точно до мен. Ако това е вярно, мисля, че самоопрощението не е

чак толкова по-голяма промяна.