i ea1403da12425be3

Погледът му се напрегна и ако се молеше за нещо точно тогава, беше опашката за

причастието да се забърза, за да може да изчезне оттук и от мен. И двамата знаехме, че

трябваше да мине през това. Ако избягаше, това щеше да предизвика съмнение, че е

стригой.

- Не знаеш за какво говориш, - каза той.

- Така ли? – изсъсках, като се приведох по-близо. Направих го за да подсиля гледната си

точка, но всичко, което направих (поне за мен), беше да подобря гледката си към

начина, по който свещите осветяваха косата му и издълженото му и приведено тяло.

Някой очевидно бе решил, че може да му се има доверие с бръснача и лицето му беше

гладко, като разкриваше прекрасните му идеални черти. - Знам точно за какво говоря, -

продължих, като опитах да игнорирам влиянието на присъствието му върху мен. – Знам, че си минал през много неща. Знам, че си извършил ужасни неща – виждала съм ги. Но

това е в миналото. Било е извън контрола ти. А и все пак няма да го направиш отново.

Странно и призрачно изражение мина през лицето му.

- Откъде знаеш? Може би чудовището не си е тръгнало. Може би в мен все още има

нещо стригойско.

- Тогава трябва да го победиш като продължиш с живота си! И не само чрез рицарския

си дълг да защитаваш Лиса. Трябва отново да живееш. Трябва да се отвориш за хората, които те обичат. Никой стригой не би сторил това. Именно така ще се спасиш.

- Не може да ме обичат хора, - изръмжа той. – Не съм способен да обичам някого в

отговор на любовта, която ми се дава.

- А може би трябва да опиташ, вместо само да се самосъжаляваш!

- Не е толкова лесно.

- По дя... – едва се спрях да не изпсувам в църква. – Нищо, което сме правили, не е било

лесно! Животът ни преди – преди атаката, не беше лесен и успявахме! Можем да се

справим и с това. Можем да се справим с всичко заедно. Няма значение дали ще

поставиш и вярата в това. Не ме интересува. Това, което ме интересува, е да вложиш

вярата си в нас.

- Няма нас. Вече ти казах.

- И знаеш, че не съм от добрите слушатели.

Гласовете ни бяха тихи, но мисля, че позите ни ясно издаваха, че спорим. Останалите

посетители в църквата бяха прекалено разсеяни, за да забележат, но пазачите на

Дмитрий ни наблюдаваха внимателно. Отново си припомних какво бяха казали Лиса и

Михаил. Като ядосвах Дмитрий пред хората не му правех услуга. Проблемът беше, че

нямаше да кажа нещо, което да не го ядоса.

- Ще ми се да не беше идвала тук, - каза накрая той. – Наистина е по-добре да стоим

далеч един от друг.

- Странно, защото мога да се закълна, че някога каза, че сме родени един за друг.

- Искам да стоиш далеч от мен, - каза, като не обърна внимание на забележката ми. – Не

искам да се опитваш да съживиш чувства, които са изчезнали. Това е в миналото. Нищо

от случилото се преди няма да се повтори. Никога. Ще е по-добре, ако се държим като

непознати. Ще е по-добре за теб.

Любовта и състраданието, които предизвикваше той у мен, се превърнаха в ярост.

- Ако ще ми казваш какво мога и какво не мога да правя – изръмжах ниско, колкото

успях, - тогава поне имай смелостта да ми го кажеш в лицето!

Той се извъртя така бързо, че със скоростта си можеше да мине все още за стригой.

Лицето му беше... какво? Не беше депресирано като по-рано. Не беше и разгневен,

макар че се виждаше и гняв. Имаше нещо друго обаче... смесица от отчаяние,

раздразнение и може би дори страх. И под всичко това имаше болка, сякаш минаваше

през ужасна, огромна агония.

- Не те искам тук, - каза той с блеснали очи. Думите боляха, но нещо в тях ме накара да

потреперя, както и по-ранното му размишление върху лекомислените ми коментари.

Това не беше студеният и преценяващ стригой. Това не беше победеният мъж от

килията. Това беше старият ми ментор, моят любим, който се втурваше към всичко в

живота със сила и страст. – Колко пъти трябва да ти го кажа? Трябва да стоиш далеч от

мен.

- Но ти няма да ме нараниш. Знам го.

- Вече те нараних. Защо не можеш да разбереш? Колко пъти трябва да го кажа?

- Каза ми... преди да си тръгнеш ми каза, че ме обичаш, - гласът ми трепереше. – Как

бих могла да оставя това?

- Защото е прекалено късно! По-лесно е отколкото да си спомням какво съм ти

причинявал! – контролът му се изплъзна, гласът му проехтя в задната част на църквата.

Свещеникът и тези, които все още чакаха за причастието, не забелязаха, но определено

бяхме привлякли вниманието на хората в задната част на църквата. Няколко от пазачите

се напрегнаха и отново трябваше да си припомня предупреждението. Колкото и да бях

ядосана на Дмитрий, независимо колко предадена се чувствах от това, че се отказваше

от мен... не можех да рискувам останалите да мислят, че е опасен. Дмитрий изобщо не

изглеждаше сякаш ще може да прекърши нечий врат, но очевидно беше разстроен и

някой можеше да обърка раздразнението и болката му с нещо по-зловещо.

Извърнах се от него в опит да успокоя бушуващите си емоции. Когато отново

погледнах, очите ни се срещнаха, сила и електричество горяха между нас. Дмитрий

можеше да пренебрегва каквото искаше, но тази връзка – този дълбок зов на душите ни