i f0e5b820dbf48648

Зейдист?

Смътно осъзна, че Мери се приближава до нея и двете се прегръщат,

а след това приятелката й излиза и затваря вратата след себе си.

- Здравей - каза Зейдист. И бавно се изправи. Очите на Бела се

разшириха и тя отстъпи назад.

- Боже... Огромен си.

Той постави длан на мускулестите си гърди.

- Хм... да. Качил съм около трийсет и пет килограма. Хавърс... казва,

че едва ли ще наддам повече. В момента тежа около сто и двайсет.

Ето, значи, какво се беше променило в лицето му. Бузите и очите му

вече не бяха така хлътнали, а чертите му се бяха смекчили. Всъщност

изглеждаше... почти красив. И приличаше много повече на Фюри.

Той прочисти смутено гърлото си.

- Да... Напоследък двамата с Рейдж се храним заедно.

Сигурно бе така. И вероятно ядяха по равно. Тялото на Зейдист не

беше каквото го помнеше. Раменете му бяха масивни, мускулите издуваха

стегнатата черна тениска, с която бе облечен. Бицепсите му бяха

увеличили тройно размерите си, а предмишниците му бяха широки

колкото дланта му. Коремът му беше стегнат и мускулест, мощните му

бедра опъваха кожените панталони.

- Очевидно се храниш и по другия начин - прошепна тя и веднага

съжали за думите си. Както и за укорителния тон.

Не беше нейна работа от чия вена пие, макар да изпитваше болка,

като си го представеше с жена. Със сигурност се хранеше от

представителка на техния вид. Човешката кръв не би могла да му даде

такава сила.

Зи остави ръката си да се отпусне до тялото му.

- Рейдж използва услугите на една от Избраниците, защото не може

да се храни от Мери. Аз също се храня от нея. - Настъпи пауза. -

Изглеждаш добре.

- Благодаря.

Друга дълга пауза.

- Хм... Защо си дошла, Бела? Не че имам нещо против...

- Трябва да говоря с теб.

Той като че ли не знаеше какво да отвърне.

- С какво се занимаваш? - попита тя и посочи листовете и тетрадките

върху бюрото.

Това също не бе нейна работа, но тя отчаяно се опитваше да спечели

време. Чувстваше се неуверена и объркана.

- Уча се да чета.

Очите й грейнаха.

- О... И напредваш ли?

289

- Да. Макар и бавно. Но се трудя упорито. - Сведе поглед към

листовете. - Мери е толкова търпелива с мен.

Настъпи тишина, която се проточи дълго. Сега, когато беше пред

него, просто не можеше да намери думи.

- Ходих до Чарлстън - каза той.

- Какво? - Искал е да я види.

- Беше ми необходимо известно време, за да те открия, но успях.

Тръгнах още първата нощ, в която излязох от клиниката на Хавърс.

- Не съм знаела.

- Не исках да знаеш.

- О! - Пое си дълбоко дъх. Изпълваше я болка но си каза: „ Време е

да скоча от скалата."

- Чуй, Зейдист, дойдох да ти кажа...

- Не исках да се срещнем, преди да съм приключил. - Жълтите му очи

я гледаха втренчено.

Нещо се бе променило във въздуха между тях.

- С какво? - попита шепнешком тя.

Той погледна молива, който държеше.

- Със себе си.

Бела поклати глава.

- Съжалявам. Не разбирам...

- Исках да ти върна това. - Извади огърлицата от джоба си. - Щях да

ти я оставя онази нощ, но после си помислих... Както и да е, носих я,

докато вратът ми не стана толкова дебел, че ми отесня. Сега просто е

винаги у мен.

Бела въздъхна дълбоко. Той започна да потрива с длан главата си.

Бицепсите и гръдните му мускули едва не спукаха тениската по шевовете.

- Огърлицата беше добро извинение - прошепна той.

- За какво?

- Мислех, че така ще мога да дойда отново в Чарлстън и да почукам

на вратата ти. За да ти я върна. И може би... ти щеше да ме пуснеш вътре.

Или нещо такова. Страхувах се, че ще започне да те ухажва друг мъж,

затова работех с всички сили. Искам да кажа, представях си, че ако мога

да чета и да се грижа по-добре за себе си, ако престана да бъда такъв

гаден кучи син... - Поклати глава. - Не ме разбирай погрешно. Не очаквах

да се зарадваш, че ме виждаш. Надявах се... на кафе. Или на чаша чай. На

възможност да поговорим. И да бъдем приятели, може би. Но ако се

омъжеше, съпругът ти нямаше да го позволи. Да, затова бързах.

Погледът на жълтите му очи срещна нейния. Той трепна - като че ли

се страхуваше от онова, което щеше да види изписано на лицето й.

- Приятели? - попита тя.

- Да... Искам да кажа, не бих те поставил в неловко положение, като

те помоля за нещо повече. Знам, че съжаляваш... Но не можех да ти