i f0e5b820dbf48648

позволя да си отидеш от живота ми без... Да... приятели.

Беше я потърсил. С намерението да се върне и да протегне ръка към

нея.

Това не влизаше в нито един от сценариите, които си бе представяла,

290

когато се подготвяше да поговори с него.

- Аз... Какви ги говориш, Зейдист? - заекна, макар да бе чула всяка

дума.

Той отново погледна молива в ръката си, после се обърна към масата.

Отвори тетрадката на нова страница, наведе се и доста време писа нещо.

След това откъсна листа.

Ръката му трепереше, когато й го подаде.

- Не е много четливо.

Бела го взе. С по детски неравен почерк и с печатни букви бяха

изписани двете думи: „Обичам те."

Тя стисна здраво устни, в очите й бликнаха сълзи. Очертанията на

буквите първо се размазаха, после изчезнаха.

- Може би не можеш да прочетеш написаното - каза той едва чуто. -

Мога да опитам отново.

Тя поклати глава.

- Чете се съвсем ясно. Красиво е.

- Не очаквам нищо в замяна. Искам да кажа... Знам, че ти не... не

изпитваш вече същите чувства към мен. Но исках да знаеш. За мен беше

важно. И ако има дори малка възможност да сме заедно... Не мога да

прекратя работата си в братството. Но мога да обещая, че ще се старая

повече ... - Смръщи вежди и млъкна. - По дяволите. Какви ги говоря?

Обещах си, че няма да те поставя в това положение...

Тя притисна късчето хартия до сърцето си, после се спусна към него

и го прегърна с такава сила, че той политна назад. Ръцете му я обгърнаха

колебливо - като че ли не знаеше каква е причината за поведението й. А тя

заплака открито.

Макар че бе подготвяла грижливо тази тяхна среща, нито веднъж не й

беше хрумвало, че те двамата биха могли да имат общо бъдеще.

Той повдигна брадичката й и сведе поглед към нея. Тя се опита да се

усмихне, но лудата надежда, изпълваща сърцето й, й тежеше като бреме.

- Не исках да те накарам да плачеш...

- О, Боже... Обичам те, Зейдист.

Той отвори широко очи.

- Какво...?

- Обичам те.

- Кажи го отново.

- Обичам те.

- Отново... Моля те - прошепна той. - Имам нужда да го чувам...

Отново и отново.

- Обичам те...

В отговор той започна да се моли на Скрайб Върджин на древния

език.

Прегърнал здраво Бела, заровил лице в косите й, той й изказваше

благодарност с такова красноречие, че изтръгна нови ридания от гърдите

й.

Когато и последното хвалебствие беше отправено, той заговори

отново на английски.

291

- Бях мъртъв, докато ти не ме откри, макар че дишах. Бях сляп, макар

че виждах. А после дойде ти... И аз се пробудих.

Тя докосна лицето му. Много бавно устните му изминаха

разстоянието до нейните и ги целунаха нежно.

„Колко е мил и ласкав - помисли си тя. - Въпреки огромния си ръст и

здравите си мускули, той е... нежен.”

После Зи се отдръпна.

- Но чакай, защо си тук? Радвам се, но...

- Нося детето ти.

Той свъси вежди. Отвори уста. Затвори я и поклати глава.

- Съжалявам... Какво каза?

- Нося детето ти. - Този път не последва абсолютно никаква ответна

реакция. - Ще ставаш баща. - Мълчанието му продължи. - Бременна съм.

Не можеше да се сети по какъв друг начин да му го съобщи. Господи,

ами ако той не го искаше?

Зейдист се олюля и пребледня.

- Носиш детето ми в себе си?

- Да. Брем...

Изведнъж той я стисна за ръката.

- Добре ли си? Хавърс каза ли, че си добре?

- Да. Засега. Малко съм млада, но това може да се превърне в

предимство, когато дойде време за раждането на бебето. Хавърс каза, че

то е добре и не ми се налагат никакви ограничения... Е, с изключение на

това, че не ми се разрешава да се дематериализирам след шестия месец. И,

хм... - Изчерви се силно. - Няма да мога да правя секс, нито да пия след

четиринайсетия месец до раждането. Което ще бъде в осемнайсетия месец.

Когато лекарят я беше предупреждавал, не беше мислила, че някога

ще й се наложи да се тревожи за това. Но може би сега... Зейдист кимаше

с глава, но не изглеждаше никак добре.

- Мога да се грижа за теб.

- Знам, че ще го направиш. И че ще съм в безопасност с теб. - Каза

го, защото знаеше, че този въпрос ще го тревожи.

- Ще останеш ли тук, с мен?

Тя се усмихна.

- Бих искала.

- Ще се омъжиш ли за мен?

- Това предложение ли е?

- Да.

Но той беше позеленял. Лицето му имаше цвета на ментов сладолед.

И думите, които механично изричаше, започваха да я плашат.

- Зейдист... Имаш ли проблеми с това? Хм... Не е нужно да

сключваме брак, ако не...

- Къде е брат ти?

Въпросът я изненада.