i f0e5b820dbf48648

- Къде е Ривендж?

- Тук съм.

Дълбокият му глас долетя от един тъмен ъгъл на стаята. Зейдист

хвърли поглед вляво и видя огромен мъж с бастун...

По дяволите. О... по дяволите. Това не беше възможно.

Преподобният. Братът на Бела беше онзи наркодилър с прическа

ирокез, наподобяваща гребен на петел, и виолетовите очи... Който, според

Фюри, беше поне наполовина симпат.

Какъв кошмар. Братството беше длъжно да се погрижи той да

напусне града. Вместо това Зи се канеше да стане член на семейството му.

Дали Бела знаеше какъв е брат й? Нямаше предвид само заниманията му с

дрогата...

Зи я погледна. „Вероятно не”, или поне така му подсказваше

инстинктът.

- Ривендж, това е... Зейдист - каза тя.

Зи отново отмести очи към брат й. Погледът, с който му отвръщаше

той, не трепваше, но под външното му спокойствие се долавяха същите

чувства, които изпитваше и Зи. Боже... Как щеше да завърши всичко това?

- Рив? - прошепна Бела. - Хм... Зейдист? Преподобният се усмихна

студено.

296

- Е, ще се ожениш ли за сестра ми сега, след като си преспал с нея?

Или това е просто посещение на вежливост?

Двете жени възкликнаха тихо и Зейдист усети как очите му замятаха

мълнии. Прегърна многозначително Бела. Изпълваше го желание да оголи

кучешките си зъби. Щеше да направи всичко възможно да не постави

когото и да било в неудобно положение, но ако чуеше още някоя такава

забележка, щеше да го измъкне навън и да го пребие заради това, че беше

притеснил дамите.

Беше много горд със себе си, когато само изсъска тихо в отговор.

- Да, ще се оженим. И ако се държиш прилично, може би дори ще те

поканим на церемонията. В противен случай отпадаш от списъка.

Очите на Преподобния просветнаха. Но после неочаквано той се

засмя.

- Спокойно, братко. Просто искам да съм сигурен, че сестра ми е в

добри ръце.

Подаде му ръка. Зейдист се пресегна и я стисна.

- Така е. Не се тревожи за това.

Епилог

Двайсет месеца по-късно...

О, какво мъчение. Тези тренировки щяха да го убият … Разбира се,

искаше да стане член на братството или поне да бъде един от техните

войници, но как въобще беше възможно да преживееш това?

Най-после занятията по ръкопашен бой приключиха. Новият кандидат,

който съвсем скоро бе преминал през преобразяването си, беше останал

без сили. Но не искаше да го показва. Като всички ученици изпитваше

ужас и благоговение към своя учител - огромен белязан воин, член на

Братството на черния кинжал. Много неща се говореха за него - че

изяждал лесърите, след като ги убиел; че умъртвявал жени и от двете раси

за забавление; че причинявал белезите си сам просто защото обичал

болката... И че убивал кандидатите, ако допуснели грешка.

- Хайде под душовете - каза воинът и дълбокият му глас изпълни

залата. - Автобусът ви чака. Ще продължим утре точно в четири. Така че

наспете се добре.

Ученикът се втурна навън и се отпусна под водната струя.

Утешаваше го единствено фактът, че и другите от класа му се чувстваха

по същия начин. Стояха под душа и едва премигваха от изтощение.

Слава Богу, че нямаше да му се наложи отново да застане върху тези

сини постелки през следващите шестнайсет часа.

Но когато започна да се облича, разбра, че е забравил горнището на

анцуга си. Треперещ от страх, се втурна по коридора и се прокрадна в

залата за тренировки...

И се закова на място.

Учителят налагаше боксовата круша и халките на зърната му

297

проблясваха, докато краката му танцуваха около нея. Мили Боже... Видя

татуировките на кръвен роб и белези от удари с камшик по целия му гръб.

Но как само се движеше! Притежаваше невероятна сила, гъвкавост и мощ.

Беше смъртоносен.

Ученикът знаеше, че трябва да си тръгне, но не можеше да откъсне

поглед от сцената. Не беше виждал нищо, което да се движи така бързо

или да удря така силно като юмруците на този мъж. Изглежда всичко,

което се говореше за него, беше истина. Той беше хладнокръвен убиец.

Вратата в другия край на залата се отвори и отекна бебешки плач.

Юмруците на воина замръзнаха във въздуха. Обърна се, за да посрещне

прекрасната жена, която държеше новородено, завито в розово одеяло.

Лицето му омекна.

- Съжалявам, че те безпокоя - каза жената. - Но тя иска при татко си.