Яростта

Деймън те донесе тази сутрин. Стефан каза, че не иска да се връщам на тавана на Аларик. В момента пиша с неговата писалка. Вече нямам своя, защото не мога да взема нищо от нещата си, тъй като навярно на леля Джудит ще й липсват, ако го направя. В момента седя в обора зад пансиона. Знаеш, че не мога да вливам там, където спят хора, освен ако не съм поканена. Предполагам, че животните не се броят, защото тук под сеното спят няколко плъха, а на гредата на покрива е задрямала кукумявка. В момента не си обръщаме внимание.

Опитвам се с всички сили да не изпадна в истерия.

Мисля, че писането може да ми помогне. Нещо нормално, нещо познато. Макар че вече нищо в живота ми не е нормално.

Деймън казва, че ще свикна по-бързо, ако забравя миналия си живот и се хвърля с ентусиазъм в новия. Изглежда той смята, че неизбежно ще стана същата като него. Твърди, че съм родена да бъда ловец и няма смисъл да правя нещата наполовина.

Миналата нощ бях на лов за елен. Беше стар елен, който вдигаше доста шум, докато се промъкваше с разклонените си рога между клоните на дърветата, за да преследва други мъжкари. Изпих кръвта му.

Когато препрочитам този дневник, разбирам, че винаги съм търсела нещо, място, на което да принадлежа. Но не съм го намирала. И този живот не е онова, за което съм мечтала. Страхувам се в какво ще се превърна, ако наистина започна да чувствам, че принадлежа на този живот.

О, Господи, толкова съм изплашена.

Кукумявката в обора е чистобяла, особено като разпери криле и се види перушината под тях. Отгоре изглежда почти златиста. И има малка златна ивица около лицето си. В момента се взира право в мен, защото вдигам шум, докато се опитвам да не се разплача.

Странно, че все още мога да плача, предполагам, че само вещиците не могат.

Навън заваля сняг. Ще се загърна с пелерината.“

Елена притисна малката книга към гърдите си и се загърна по-плътно с меката, тъмна, кадифена пелерина, като я придърпа до брадичката си. В обора беше съвсем тихо, като се изключи тихото дишане на животните, които спяха там. Навън снегът се сипеше безшумно, покривайки света с бяла безнадеждност. Тя се втренчи в него с невиждащ поглед, нехаеща за сълзите, които се стичаха по страните й.

— Може ли Бони Маккълоу и Каролайн Форбс да останат замалко след часа? — попита Аларик след последния звънец.

Стефан се намръщи, а бръчката между веждите му се задълбочи, когато видя Вики Бенет да се мотае пред вратата на кабинета по история с широко отворени и уплашени очи.

— Ще бъда отвън — каза той многозначително на Бони, която кимна. Подсили думите си, като вдигна предупредително вежди, а тя му отвърна с невинен поглед. Ще видиш, че няма да изтърся нищо, което не трябва, казваше този поглед.

Докато излизаше, Стефан се надяваше, че ще изпълни обещанието си.

Вики Бенет влизаше, докато той излизаше и се дръпна настрани, за да й направи път. Но така се озова точно пред Мат, който излизаше от другата врата и се опитваше да поеме надолу по коридора колкото е възможно по-бързо.

Без да се замисля, Стефан го сграбчи за ръката.

— Мат, почакай.