Яростта

— Чух, че тази сутрин са имали съвещание и са решили да се проведе. Макар че някой предложил балът да се охранява от полицията. О, това е последният звънец. По-добре да побързаме за часа по история, преди Аларик да ни накаже.

— Идваме след минута — каза Стефан и попита небрежно: — Кога е този Снежен бал?

— На тринадесети, в петък вечерта — отвърна Сю и после потръпна. — О, Боже, петък, тринадесети. Дори не съм се замислила за това. Но това ме подсети, че има още нещо, което исках да ви кажа. Тази сутрин оттеглих кандидатурата си за Снежна кралица. Някак си… така ми се стори правилно. Това е всичко. — Сю се отдалечи забързано, почти тичешком.

Мислите на Стефан бясно препускаха.

— Бони, какъв е този Снежен бал?

— Ами това всъщност е коледен бал, само че има Снежна кралица вместо Коледна кралица. След това, което се случи на Деня на основателите, смятаха да го отменят, а като се вземе предвид и нападението на кучетата вчера… но явно все пак са решили да се състои.

— На петък, тринадесети — заключи Стефан мрачно.

— Да. — Бони отново изглеждаше уплашена и се сви, сякаш се опитваше да се смали още повече и да стане незабележима. — Стефан, не гледай по този начин, плашиш ме. Какво не е наред? Какво мислиш, че ще се случи по време на бала?

— Не зная.

Но нещо ще се случи, помисли си Стефан. Досега във Фелс Чърч не бе имало празненство, което да не беше посетено от другата Сила, а това навярно щеше да бъде последното за тази година. Но сега нямаше смисъл да говори за това. — Хайде — рече той, — да вървим, че вече закъсняваме.

Беше прав. Когато влязоха, Аларик Залцман стоеше пред черната дъска, както когато се появи за пръв път в класната стая. Дори и да бе изненадан, че са закъснели, с нищо не го показа, а ги посрещна с една от приятелските си усмивки.

Значи ти си този, който е на лов за ловеца, каза си Стефан, заемайки мястото си и изучавайки мъжа пред себе си. Но дали си нещо повече от това? Може би си другата Сила, както предполага Елена?

Като го гледаше, нищо не му се струваше по-малко вероятно. Пясъчнорусата коса на Аларик, малко по-дълга, отколкото на обикновен учител, момчешката му усмивка, вечно бодрото и жизнерадостно настроение всичко създаваше впечатление за безобидност. Но от самото начало Стефан изпитваше подозрение за това, което се криеше под добродушната и любезна външност. Но все пак не изглеждаше много вероятно Аларик Залцман да стои зад нападението над Елена или инцидента с кучетата. Никоя маскировка не би могла да е толкова съвършена.

Елена. Ръцете на Стефан се свиха в юмруци под чина и болка прониза гърдите му. Не искаше да мисли за нея. Единственият начин, който му бе помогнал да преживее последните пет дни, бе да зарови спомените за нея в едно кътче на съзнанието си, да не позволи образът й да изплува. Но в крайна сметка усилието да забрави спомените, бе отнело по-голяма част от времето и енергията му. А това бе най-лошото от всички възможни места — класната стая, където изобщо не го бе грижа какво му преподават. Тук нямаше какво друго да прави, освен да мисли.

Заповяда си да диша бавно и спокойно. Тя беше добре, това бе най-важното. Нищо друго нямаше значение. Но въпреки че не спираше да си го повтаря, ревността го разяждаше като киселина. Защото винаги щом помислеше за Елена, изникваше и той.

Мислеше за Деймън, който бе свободен да идва и да си отива, когато му хрумне. Който може би точно в тази минута беше с Елена.

Гневът изгаряше мислите му — ярък и студен, смесвайки се с жарката болка в гърдите му. Все още не беше убеден, че Деймън не е бил този, който го бе захвърлил в онзи кладенец, ранен и в безсъзнание, който го бе изоставил в онази тъмна и влажна дупка, за да умре. Освен това щеше да погледне много по-сериозно на идеята на Елена, че съществува друга Сила, ако бе напълно сигурен, че не Деймън бе преследвал Елена, за да я убие. Деймън беше злото, той нямаше милост, нито скрупули…

Но какво е направил той, което да не съм сторил и аз, запита се Стефан мрачно за стотен път. Нищо.

С изключение на убийство.

Стефан се бе опитал да убие. Имаше намерение да убие Тайлър. При спомена гневът му към Деймън изведнъж стихна и той погледна към чина в дъното на стаята.

Беше празен. Въпреки че Тайлър бе излязъл предишния ден от болницата, не се бе върнат на училище. При все това нямаше опасност той да си спомни нещо от онзи зловещ следобед. Внушението да забрави всичко щеше да действа дотогава, докато някой друг не проникне в съзнанието на Тайлър.

Внезапно усети, че се взира в празния чин на Тайлър с присвити мрачни очи. Когато се обърна, улови погледа на някой друг, който го наблюдаваше.

Мат побърза да се извърне и се наведе над учебника по история, но не преди Стефан да зърне изражението му.

Не мисли за това. Не мисли за нищо, каза си Стефан и се опита да се съсредоточи върху лекцията на Аларик Залцман за Войната на Розите.

5 декември — не зная кое време е, може би ранният следобед.

„Мило дневниче,