Яростта

Вълкът изръмжа — ниско гърлено буботене, сякаш бучеше електрическа резачка. Мъжете се отдръпнаха назад, а очите на Аларик се изцъклиха, когато забеляза вълка.

Разнесе се и още един звук — по-тих и протяжен, който идваше от фигурата, свита до една от колите. Каролайн не спираше да хленчи:

— Те обясниха, че само искат да поговорят с него. Не ми казаха какво смятат да правят.

Аларик, който държеше под око вълка, посочи към девойката.

— Нима щяхте да й позволите да види всичко това! На едно младо момиче? Осъзнавате ли какви последствия би могло да има върху психиката й подобно преживяване?

— А какво ще кажете за пораженията върху психиката й, когато разкъсат гърлото й? — върна му го хапливо господин Форбс и думите му бяха съпроводени от шумни викове на съгласие. — Това ни тревожи повече.

— Тогава най-добре започнете да се тревожите за залавянето на истинския извършител — рече Аларик. — Каролайн — додаде, като се извърна към момичето, — искам добре да си помислиш, Каролайн. Ние не довършихме сеанса си. Зная, че ти смяташе, че си разпознала Стефан. Но абсолютно сигурна ли си, че е бил той? Не е ли възможно да е бил някой друг, който е приличал на него?

Каролайн се изправи и се подпря на колата с обляно от сълзи лице. Погледна към Стефан, който тъкмо се надигаше, сетне към Аларик.

— Аз…

— Помисли си, Каролайн. Трябва да си напълно сигурна. Може ли да е бил някой друг, като…

— Като този, който се нарича Деймън Смит — долетя гласът на Мередит. Стоеше до колата на Аларик — слаба стройна сянка. — Спомняш ли си го, Каролайн? Дойде на първия купон на Аларик. Доста прилича на Стефан.

Напрежение скова Елена, докато Каролайн се взираше неразбиращо пред себе си. После момичето с кестенявата коса бавно кимна.

— Да… предполагам, че би могло да е той. Всичко стана толкова бързо… но би могло.

— И не си напълно сигурна? — настоя Аларик.

— Не… не съм абсолютно сигурна.

— Виждате ли? Казах ви, че са нужни още сеанси, че засега не можем да сме сигурни в нищо. Тя все още е много объркана. — Вървеше предпазливо към Стефан. Елена осъзна, че вълкът се е оттеглил в сенките. Тя го виждаше, но мъжете не можеха.

Изчезването му ги направи още по-агресивни.

— За какво говориш? Кой е този Смит? Никога не съм го виждал.

— Но дъщеря ви Вики вероятно го е виждала, господин Бенет — рече Аларик. — Това може да се разбере по време на следващия ми сеанс с нея. Утре ще поговорим, не е толкова спешно. В момента смятам, че е по-добре да заведа Стефан в болницата.

Някои от мъжете неловко се размърдаха.

— Да бе, как не! И докато чакаме, може да се случи всичко — започна господин Смолуд. — По всяко време, навсякъде…

— Значи просто сами ще въздадете правосъдие, така ли? — Тонът на Аларик се изостри. — Независимо дали сте заловили истинския заподозрян, или не. И къде са доказателствата, че това момче притежава свръхестествени сили? Както виждам, не се е борил много успешно и не е успял да ви се противопостави.

— Появи се някакъв вълк, който ни нападна доста свирепо — заяви господин Смолуд със зачервено лице.

— Може би са заедно.

— Аз не виждам никакъв вълк. Преди малко тук имаше куче. Може да е някое от онези избягалите, които бяха под карантина. Но какво общо има то с всичко тук? Казвам ви своето професионално мнение, че сте заловили не този, когото трябва.

Мъжете се разколебаха, но по лицата им все още се четеше съмнение.

— Трябва да знаете — заговори Мередит, — че в този окръг и преди е имало нападения на вампири. Много преди Стефан да дойде. Моят дядо беше тяхна жертва. Може би някои от вас са чували за това. — Погледна към Каролайн.

Това реши всичко. Елена видя как мъжете се спогледаха неловко, а после запристъпяха към колите си. Сякаш нямаха търпение да се махнат час по-скоро.

Господин Смолуд остана.

— Каза, че утре ще поговорим за това, Залцман — рече той. — Искам да чуя какво ще каже синът ми следващия път, когато го хипнотизираш.

Бащата на Каролайн я поведе към колата, като мърмореше, че всичко е било грешка и никой не е взел цялата работа прекалено насериозно.

Когато и последната кола напусна паркинга, Елена изтича към Стефан.

— Добре ли си? Много лошо ли те нараниха?

Той се отдръпна от Аларик, който го подкрепяше с ръка.

— Някой ме удари отзад, докато говорех с Каролайн. Ще се оправя. — Стрелна с поглед Аларик. — Благодаря. Защо?

— Той е на наша страна — намеси се Бони. — Казах ти. О, Стефан, наистина ли си добре? Имах чувството, че всеки миг ще припадна. Те не го мислеха наистина. Искам да кажа, че не биха могли сериозно да…

— Сериозно или не, не мисля, че трябва да оставаме тук — обади се Мередит. — Стефан наистина ли трябва да отиде в болница?

— Не — рече той, докато Елена оглеждаше тревожно раната на главата му. — Просто се нуждая от почивка. Някъде, където просто да поседна.

— Ключовете от училището са у мен. Да отидем в кабинета по история — предложи Аларик.

Бони се озърна неспокойно към сенките.

— И вълкът ли ще дойде? — попита тя и подскочи, когато сянката се уголеми и се превърна в Деймън.

— Какъв вълк? — попита той.

Стефан се извърна леко и трепна.