Яростта

— Благодаря ти — каза с равен глас. И докато вървяха към училището, погледът му се задържа върху брат му. В него се четеше нещо като недоумение.

В коридора Елена го дръпна настрани.

— Стефан, защо не си забелязал, че идват зад теб? Защо си толкова слаб?

Стефан поклати леко глава, а тя додаде:

— Кога се храни за последен път? Стефан, кога? Винаги си намираш някакво извинение, когато съм наблизо. Какво се опитваш да направиш със себе си?

— Добре съм — отвърна той. — Не те лъжа, Елена. По-късно ще отида на лов.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

В този миг не й хрумна, че той не уточни кога ще е това „по-късно“. Тя го последва надолу по коридора.

През нощта кабинетът по история се стори различен на Елена. Имаше някаква странна атмосфера, сякаш светлините бяха прекалено ярки. В момента всички ученически чинове бяха отдръпнати, а до бюрото на Аларик бяха издърпани пет стола. Аларик, който тъкмо довършваше разместването, поведе Стефан към едно кресло.

— Добре, настанявайте се.

Но те само го гледаха. След миг Бони се отпусна на най-близкия стол, но Елена остана права до Стефан, Деймън се задържа на половината път между бюрото й вратата, а Мередит избута някакви листове в средата на бюрото и приседна в единия му край.

Аларик, който бе свалил маската на учител, се настани на един от ученическите столове.

— Е? — рече.

— Е? — повтори Елена.

Всички се спогледаха. Елена извади марля от аптечката за първа помощ, която пътьом бе грабнала от лавицата до вратата, и започна да попива кръвта по главата на Стефан.

— Мисля, че е време за обяснения каза тя.

— Добре. Да. Ами явно сте се досетили, че аз не съм учител по история…

— Още през първите пет минути — обади се Стефан. Гласът му бе тих и застрашителен и Елена осъзна сепнато, че й напомня на Деймън. — И така, кой си ти?

Аларик направи извинителен жест и отвърна почти стеснително:

— Психолог. Но не от тези, които те карат да легнеш на кушетката. Аз съм изследовател, експериментиращ психолог — добави припряно, когато останалите си размениха погледи. — От университета „Дюк“. Знаете, където започна експерименталната програма за изучаване на екстрасензорните възприятия.

— Става дума за онези хора, които, без да гледат, могат да познаят коя карта си изтеглил от тестето? — попита Бони.

— Да, е, разбира се, сега нещата са се развили малко повече. Не че не бих искал да те тествам с картите на Райн3, особено докато си изпаднала в някой транс. — Лицето на Аларик се озари от типичното за учения любопитство. После се прокашля и продължи: — Но аз, както казах, започнах с експериментите преди две години, докато пишех научна разработка по парапсихология. Не се опитвах да докажа съществуването на свръхестествени сили, просто исках да изуча възможността им за психологическо въздействие върху хората, които ги притежават. Присъстващата тук Бони е типичен пример за това. — Аларик продължи с лекторски тон: — Какъв е ефектът на способностите й върху самата нея? Какво й струва — духовно и емоционално — да се справя с тези свои сили?

— Ужасно е! — бурно го прекъсна Бони. — Вече не ги искам! Мразя ги!

— Е, значи ме разбираш — кимна Аларик. — Ти би била много интересен случай за изследване. Проблемът беше, че не можех да попадна на някой с реални парапсихични възможности. Съгласен съм, че има много измамници — хора, които гледат на кристална топка, търсят вода или подземни богатства с пръчка и всякакви други, за които може да се досетиш. Но не успях да открия никой с истински възможности, докато не се свързах с един приятел от полицията. Имаше една жена в Южна Каролина, която твърдеше, че е била ухапана от вампир и оттогава постоянно имала кошмари. Когато попаднах на нея, дотолкова бях свикнал да си имам работа с измамници, че очаквах и тя да е от тях. Но тя не беше, поне не лъжеше за това, че е била ухапана. Но никога не успях да докажа, че наистина е медиум.

— А как си бил сигурен, че действително е била ухапана? — попита Елена.

— Имаше медицинско свидетелство. Следи от слюнка в раните й, близка до човешката, но не съвсем същата. Съдържаше антикоагуларно вещество, подобно на това, което е открито в слюнката на пиявиците… — Аларик се сепна и продължи припряно: — Както и да е, бях сигурен. И така започна всичко. След като се убедих, че с онази жена действително се е случило нещо, започнах да търся други подобни случаи. Не бяха много, но все пак съществуваха хора, които се бяха срещали с вампири. Изоставих всичките си останали проучвания и се съсредоточих върху откриването на жертвите на вампирите и изследването им. Без да се хваля, но станах най-добрият експерт в областта — заключи Аларик скромно. — Написал съм няколко статии…

— Но никога не си виждал вампир — прекъсна го Елена. — Искам да кажа, досега. Така ли е?

— Ами… не. Не и на живо. Но съм написал монографии… и такива неща. — Гласът му заглъхна.

Елена прехапа устни.

— Какво правеше с кучетата? — попита. — В църквата, когато им махаше с ръце.