Яростта

Докато тичаха с Деймън в снега, тя усещаше как от него пулсират червена светлина и ярост. Ожесточението, изгарящо Елена, го приветстваше, радваше се да го усеща толкова близо. Но в следващия миг й хрумна нещо.

— Аз те бавя. — Въпреки че се придвижваха с изключителна бързина, бягането през неотъпканите преспи им отнемаше ценно време. Нищо на два или четири крака не можеше да се мери със скоростта на птичите криле. — Ти върви — добави, — а ще те последвам колкото може по-бързо. Ще се срещнем там.

Не се спря, за да види замъгляването или трептенето на въздуха, нито спираловидната тъмна сянка, последвана от плясъка на криле. Но погледна към гарвана, който се издигна нагоре, и чу в главата си гласа на Деймън.

Късмет в лова, рече той и бързокрилата черна птица се стрелна към училището.

Късмет в лова, изпрати му мисълта си Елена. Удвои скоростта си, докато съзнанието й оставаше съсредоточено върху мъждукащото присъствие на Стефан.

Стефан лежеше по гръб. Искаше му се зрението му да не е толкова замъглено, да не е на ръба да загуби съзнание. Мъглявината се дължеше отчасти на болка, та и отчасти на снега, но също и на кръвта, която изтичаше от раната на черепа му.

Разбира се, постъпи глупаво, като не се огледа пред училището. Ако го бе направил, щеше да види тъмните силуети на колите, паркирани от другата страна. Всъщност беше глупаво изобщо да идва тук. И сега щеше да си плати за глупостта.

Само ако можеше да събере мислите си, за да повика помощ… но слабостта бе причината тези мъже да го надвият толкова лесно. Почти не се бе хранил от нощта, когато нападна Тайлър. В цялата работа имаше някаква ирония. Сам си бе виновен за кашата, в която се бе озовал.

Въобще не биваше да се опитвам да променя природата си, помисли си той. В крайна сметка Деймън се оказа прав. Всички са еднакви — Аларик, Каролайн, всички. Всички ще те предадат. Трябваше да се разправя с тях и да се насладя на победата си.

Надяваше се, че Деймън ще се погрижи за Елена. Деймън щеше да я научи да оцелява. Тази мисъл му вдъхваше спокойствие.

Но нещо в него плачеше.

Острият поглед на гарвана зърна пресичащите се светлини на фаровете на колите и птицата се спусна надолу. Но Деймън не се нуждаеше от потвърждение, улавяше отслабващото пулсиране на жизнената сила на Стефан. Едва доловима и много слаба, защото Стефан се бе предал.

Никога няма да се научиш, нали, братко, попита го с мисълта си Деймън. Би трябвало просто да те зарежа на произвола на съдбата. Но докато оглеждаше земята, се променяше, приемайки форма, която можеше да бъде много по-опасна от един гарван.

Черният вълк се хвърли върху групата мъже, заобиколили Стефан, насочвайки се право към онзи, който държеше дървен кол с подострен връх над гърдите на Стефан. Силата на удара му събори мъжа и го запрати на пет метра назад, а колът падна в тревата. Деймън обузда импулса си — още по-силен заради формата, която бе приел — да забие зъби в гърлото на мъжа. Завъртя се и скочи върху останалите мъже.

Второто му нападение ги разпръсна, но един от тях успя да достигне осветената ивица и се обърна, вдигнал нещо пред себе си. Пушка, помисли си Деймън. И вероятно заредена със специални куршуми като тези в пистолета на Аларик. Нямаше как да достигне мъжа, преди онзи да стреля. Вълкът изръмжа, но все пак се сви, готов за скок. Месестото лице на мъжа се озари от злорада усмивка.

Бърза като нападаща змия, една бяла ръка се протегна в мрака и изби пушката от ръката на мъжа. Той се огледа като обезумял, изумен от внезапната атака, докато челюстта на вълка се разтегли в усмивка. Елена бе пристигнала.

11

Елена изгледа как пушката на господин Смолуд се изтърколи в тревата. Изражението на лицето му, когато се завъртя, за да види кой го бе обезоръжил, й достави искрено удоволствие. В същото време усети изблика на одобрение, който се излъчи от Деймън — бурната и гореща гордост на вълка за първото убийство на малкото му вълче. Но после зърна Стефан, проснат на земята, и забрави за всичко останало. Нажежената до бяло ярост, избухнала в гърдите й, отне дъха й и тя се втурна към него.

— Всички спрете! Просто спрете и не мърдайте!

Викът долетя, съпроводен от свистенето на автомобилни гуми. Колата на Аларик Залцман едва не се завъртя около оста си, когато навлезе с бясна скорост в паркинга, закова се на място, а Аларик изскочи от нея почти в движение.

— Какво става тук? — извика, докато приближаваше към мъжете.

При вика му Елена се отдръпна машинално в сенките. Сега успя да огледа по-добре лицата на мъжете, които се извърнаха към него. До господин Смолуд разпозна господин Форбс и господин Бенет, бащата на Вики. Останалите сигурно са бащите на другите младежи, които са били с Тайлър в колибата на Куонсет, реши Елена.

Един от непознатите отвърна на въпроса. Провлаченият му говор не успяваше да прикрие нервността му.

— Е, ами ние просто се уморихме да чакаме. Решихме малко да поускорим нещата.