Яростта

— Това беше единственият начин, Елена — промълви той. — Щеше да умреш без човешка кръв. Да не би да предпочиташ да бе нападнала някой, който щеше да се съпротивлява и да го нараниш или дори убиеш? Нуждата щеше да те тласне към това. Това ли би искала?

— Разбира се, че не! — ужаси се Елена. — Но трябваше ли да бъде Мат? О, не ми отговаряй, аз също не мога да се сетя за някой по-подходящ. — Пое дълбоко дъх. — Но сега се тревожа за него, Стефан. Не съм го виждала от онази нощ. Той добре ли е? Какво ти каза?

— Не много. — Стефан извърна поглед. — „Остави ме на мира“… това бе всичко, което каза. Освен това отрича през онази нощ да се е случило нещо и само твърди, че си мъртва.

— Звучи ми като онези индивиди, които не могат да се справят — отбеляза Деймън.

— О, млъкни! — скастри го Елена. — Не се бъркай в това. Но след като заговорихме, може би не е зле да помислиш за горката Вики Бенет. Как мислиш, че тя се справя напоследък?

— Навярно ще мога да ти отговоря, ако ме осветлиш коя е тази Вики Бенет. Не спираш да говориш за нея, но аз не я познавам.

— Напротив, познаваш я. Не си играй игрички с мен, Деймън… гробището, забрави ли? Разрушената църква? Момичето, което остави да се скита там по комбинезон?

— Съжалявам, но не знам за какво говориш. Аз обикновено не забравям момичетата, които съм оставил да се мотаят по комбинезони.

— В такъв случай предполагам, че е дело на Стефан, така ли? — попита Елена саркастично.

В очите на Деймън проблясна гневен пламък, който бързо угасна, заменен от обичайната му смущаваща усмивка.

— Може и да съм го направил. А може и друг да го е направил. За мен е все едно, освен това малко ми писна от тези обвинения. А сега…

— Почакай — намеси се Стефан с изненадващо мек тон. — Не си отивай още. Трябва да поговорим…

— Боя се, че вече имам ангажимент.

Чу се плясък на криле и Стефан и Елена останаха сами.

Елена притисна кокалчето на пръста си към устата.

— По дяволите. Не исках да го ядосам. Особено след като през цялата вечер той се държа толкова цивилизовано.

— Няма значение — успокои я Стефан. — На него му харесва да е гневен. Какво казваше за Мат?

Елена видя умората по лицето на Стефан и го прегърна.

— Сега няма да говорим за това, но мисля, че утре ще трябва да отидем да го видим. Да му кажа… — Елена отпусна отчаяно ръката си. Не знаеше какво иска да каже на Мат, но в едно бе сигурна: трябваше да направи нещо.

— Аз мисля — поде Стефан бавно, — че е по-добре ти да се видиш с него. Аз се опитах да поговоря с него, но той въобще не пожела да ме изслуша. Разбирам го, но може би ти по-добре ще се разбереш с него. А и смятам — млъкна, сетне продължи с решителен тон, — че е за предпочитане да се видите насаме. Можеш да отидеш сега.

Елена го погледна изпитателно.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Но… наистина ли си добре? Бих могла да остана с теб…

— Добре съм, Елена — увери я Стефан нежно. — Върви.

Тя се поколеба, сетне кимна.

— Няма да се бавя — обеща му.

Елена се промъкна предпазливо покрай едната страна на дървената паянтова къща с олющена боя и килната пощенска кутия с табелка Хъникът. Прозорецът на Мат не беше залостен. Невнимателно момче, мислено го смъмри тя. Не знаеш ли, че нещо може да се промъкне вътре? Отвори прозореца, но не можеше да продължи по-нататък. Невидима бариера като мека стена от гъст въздух препречваше пътя й.

— Мат — прошепна Елена. Стаята беше тъмна, но тя различи смътните очертания на фигура в леглото. Електронният часовник с бледозелени цифри на нощното шкафче показваше 00:15. — Мат — прошепна отново.

Фигурата се размърда.

— Ъ?

— Мат, не искам да те изплаша. — Говореше с мек успокояващ глас, опитвайки се да го събуди по-внимателно. Не искаше да го стресне и да му изкара акъла. — Аз съм, Елена, и искам да поговорим. Само че първо трябва да ме поканиш вътре. Ще ме поканиш ли?

— Ъхъ. Влизай. — Елена се учуди, че в гласа му въобще не прозвуча изненада. Чак след като се прехвърли през перваза, осъзна, че той говореше в просъница.

— Мат. Мат — прошепна тя, боейки се да се приближи повече. В стаята бе задушно и прекалено горещо — радиаторът беше пуснат докрай. Видя бос крак да се подава изпод одеялата на леглото, а отгоре стърчеше руса коса.

— Мат? — Тя се наведе колебливо и го докосна.

Това имаше ефект. Със силно ръмжене Мат се изправи рязко в леглото и се озърна. Широко отворените му втренчени очи срещнаха нейните.

Елена усети, че се свива, като се опитваше да изглежда по-малка, безобидна, незаплашителна.

— Не исках да те изплаша. Зная, че сигурно е шокиращо. Но би ли поговорил с мен?

Той продължи да се взира безмълвно в нея. Пшениченорусата му коса беше влажна от потта и стърчеше нагоре като перушината на мокро пиле. Тя забеляза туптенето на пулса на голата му шия. Опасяваше се, че момчето ще скочи от леглото и ще побегне от стаята.

После раменете му се отпуснаха и той бавно затвори очи. Дишаше дълбоко, но накъсано.

— Елена.

— Да — прошепна тя.

— Ти си мъртва.

— Не. Аз съм тук.

— Мъртвите не се връщат. Баща ми не се върна.