Яростта

Той бе в много по-лошо състояние от брат си. Якето и ръката му бяха разкъсани, а от зеещата кървяща рана на Елена й се повдигна. Ризата му висеше на парцали, но тя видя лекото повдигане на ребрата му, докато дишаше. Ако не беше това почти незабележимо движение, щеше да реши, че е мъртъв. Цялата му коса бе оплескана с кръв, която на тънки струйки се стичаше надолу върху затворените му очи.

— Кого харесваш повече? — попита Катрин с доверителен приятелски тон. — Можеш да ми кажеш. Кого смяташ за по-хубав?

Елена я погледна с погнуса.

— Катрин — прошепна. — Моля те. Моля те, изслушай ме…

— Кажи ми. Слушам те. — Яркосините блестящи очи изпълниха полезрението й, когато Катрин се наведе по-близо. Устните й почти докоснаха тези на Елена.

— Мисля, че и двамата са забавни. Обичаш ли да се забавляваш, Елена?

Отвратена, Елена затвори очи и отвърна лице. Само да можеше главата й да спре да се върти…

Катрин отстъпи назад и звънко се засмя.

— Зная, че изборът е труден. — Направи малък пирует и Елена видя, че това, което бе помислила за дълга, бяла дреха, всъщност беше косата на Катрин. Стелеше се по гърба й като златен водопад, стигаше до пода и се влачеше подире й.

— Зависи от вкуса ти — продължи Катрин, като направи няколко грациозни танцови стъпки и спря пред Деймън. Стрелна с дяволит поглед Елена. — Но пък аз винаги съм обичала сладките неща. — Сграбчи Деймън за косата, дръпна нагоре главата му и жадно заби зъби в шията му.

— Не! Не го прави, не го наранявай повече… — Елена се хвърли напред, но бе завързана прекалено здраво. Портата бе от солидно желязо, забита в каменната стена, а въжетата — твърде здрави. Катрин издаваше животински звуци, докато гризеше и дъвчеше плътта, а Деймън стенеше, макар и в безсъзнание. Елена видя как тялото му потръпва инстинктивно от болката.

— Моля те, спри. О, моля те, спри…

Катрин вдигна глава. Кръвта се стичаше по брадичката й.

— Но аз съм гладна, а той е толкова вкусен — рече тя. Обърна се и отново впи зъбите си, а тялото на Деймън потръпна. Елена изкрещя.

И аз бях същата, помисли си. В началото, през онази първа нощ в гората, и аз бях същата. Нараних Стефан по същия начин, исках да го убия…

Мракът я обгърна и тя с благодарност се отпусна в прегръдката на забравата.

Когато наближиха училището, колата на Аларик поднесе по заледения участък и автомобилът на Мередит, който я следваше плътно отзад, едва не я блъсна. Тя и Мат изскочиха от колата, оставяйки вратите отворени. Пред тях Аларик и Бони направиха същото.

— Ами другите хора от града? — изкрещя Мередит, докато тичаше към тях. Вятърът се бе усилил и лицето й гореше от студа.

— Само семейството на Елена — леля Джудит и Маргарет! — извика в отговор Бони. Гласът й беше остър и изплашен, но погледът й бе съсредоточен. Наклони глава назад, сякаш се опитваше да си спомни нещо и рече: — Да, така е. Те са другите, които кучетата ще нападнат. Отведете ги някъде, може би в мазето. Дръжте ги там!

— Аз ще се погрижа, а вие тримата вървете на бала!

Бони се обърна и изтича след Аларик. Мередит хукна към колата си.

Балът беше към края си. Навън имаше почти толкова двойки, запътили се към паркинга, колкото и вътре.

— Върнете се обратно! — изкрещя им Аларик, когато той, Мат и Бони се появиха тичешком. — Накарайте всички да влязат вътре и залостете вратите! — викна той на хората на шерифа.

Но вече нямаше време. Той стигна до столовата едновременно с първата, спотаена в мрака фигура. Учениците се разпищяха и хукнаха към паркинга. Аларик затича след тях, като се опитваше да ги върне.

От тъмнината изскочиха и други фигури — измежду колите, нахлуваха от всички страни. Настана паника. Аларик продължаваше да крещи, опитвайки се да върне ужасените ученици в сградата. Отвън те бяха лесна плячка.

В двора Бони се обърна към Мат.

— Нуждаем се от огън!

Мат затича към столовата и се върна с кутия, наполовина пълна с програмите от бала. Хвърли я на земята и затършува по джобовете си за кибрита, с който преди това бе запалил свещта.

Хартията пламна и се разгоря. Образува островче на безопасност. Застанал зад огъня, Мат продължи да насочва хората към вратите на столовата. Бони също се втурна вътре и завари пълно безредие.

Огледа се за някой по-авторитетен, ала не видя никакви възрастни, само паникьосани деца. После червените и зелени хартиени гирлянди привлякоха погледа й.

Шумът беше оглушителен, дори да крещеше с пълно гърло, никой нямаше да я чуе. Бони си запроправя път през разбунената тълпа към другия край на залата. Там стоеше Каролайн, бледа, лишена от летния си загар, с короната на Снежната кралица на главата. Бони я задърпа към микрофона.

— Теб те бива в говоренето. Кажи им да влязат вътре и да останат тук! Кажи им да започнат да смъкват украсата. Нуждаем се от всичко, което гори — дървени столове, хартии в кошчетата за боклук, всичко. Кажи им, че това е единственият ни шанс! — Кимна, когато Каролайн се втренчи в нея изплашена и неразбираща. — Нали имаш корона на главата си, така че направи нещо!