Яростта

Не дочака да види дали Каролайн ще се подчини и отново се гмурна в хаоса. Миг по-късно чу от високоговорителите гласа на Каролайн, отначало колеблив, сетне по-настойчив.

Когато Елена отново отвори очи, наоколо цареше мъртвешка тишина.

— Елена?

Чула дрезгавия шепот, тя се опита да фокусира погледа си и се озова срещу два чифта зелени очи, пълни с болка.

— Стефан — промълви и се наведе с копнеж към него. Как й се искаше да може да се движи. Нямаше смисъл в това, но чувстваше, че ако двамата се държат един другиго, нещата няма да са толкова лоши.

Разнесе се детски смях. Елена не се извърна, но Стефан го направи. Елена видя реакцията му, последователните изражения на лицето му, които се смениха толкова бързо, че едва успя да ги различи. Шок, изумление, недоверие, бликнала радост — и накрая ужас. Ужас, който разшири и изцъкли очите му.

— Катрин — промълви той. — Но това е невъзможно. Не може да бъде. Ти си мъртва…

— Стефан… — обади се Елена, ала той не отговори.

Катрин притисна ръка към устните си и се изкиска.

— Ти също си буден — рече тя, после надникна от другата страна на Елена. Елена усети присъствието на Сила. След миг главата на Деймън се повдигна бавно и той примигна.

По лицето му нямаше изненада. Наклони глава назад, очите му се присвиха уморено и той се вгледа задълго в тази, която го държеше в плен. Сетне се усмихна, лека, болезнена усмивка, но усмивка.

— Нашето сладко малко котенце — прошепна той. — Трябваше да се досетя.

— Но ти не знаеше, нали? — изрече Катрин нетърпеливо, като дете, което си играе. — Дори ти не се досети. Измамих всички. — Тя отново се засмя. — Толкова се забавлявах, докато те гледах как наблюдаваше Стефан, без нито един от вас да подозира, че ви следя. Дори веднъж те одрасках. — Сви пръсти, издаде нотите си и имитира котешко драскане.

— В къщата на Елена. Да, спомням си — рече Деймън бавно. Не звучеше ядосано, по-скоро донякъде развеселено. — Е, ти определено си ловец. Дамата и тигърът в едно.

— Аз бутнах Стефан в онзи кладенец — похвали се Катрин. — Видях ви да се биете, хареса ми. Последвах Стефан до края на гората и тогава… — Плесна с ръце като някой, хванал нощна пеперуда. Отвори ги бавно и надникна между дланите, сякаш там наистина имаше нещо и тайнствено се изкиска. — Смятах да го държа там, за да си играя с него — призна Катрин. После издаде долната си устна и стрелна злобно Елена с поглед. — Но ти го взе. Това беше много лошо, Елена. Не биваше да го правиш.

Ужасяващата детска лукавост бе изчезнала от лицето й и за миг Елена зърна изгарящата омраза на жена.

— Алчните момичета биват наказвани — изсъска Катрин, пристъпвайки към нея, — а ти си много алчно момиче.

— Катрин! — Стефан се бе отърсил от замайването и заговори бързо. — Не искаш ли да ни кажеш какво друго си направила?

Въпросът му я разсея и тя се извърна. Изглеждаше изненадана и поласкана.

— Ами… ако наистина искаш да чуеш. — Кръстоса ръце и отново направи няколко танцови стъпки, а дългата й златиста коса се развя над пода. — Не! — заяви после весело, извърна се и отново посочи към тях.

— Вие ще отгатвате. Ще отгатвате, а аз ще ви казвам „вярно“ или „грешно“. Започвайте!

Елена преглътна и хвърли крадешком поглед към Стефан. Не виждаше смисъл да дразни Катрин — и без това краят щеше да е един и същ. Но някакъв инстинкт й нашепваше да се бори за живота си толкова дълго, колкото беше възможно.

— Ти си нападнала Вики — започна тя предпазливо. Собственият й глас прозвуча уплашено в ушите й, но вече бе сигурна в това. — Момичето, което онази нощ беше край разрушената църква.

— Да! Вярно! — извика Катрин и размаха пръстите си с острите издадени нокти. Е, в крайна сметка тя се намираше в моята църква — додаде. — А това, което тя и онова момче правеха… Е, такива неща не се правят в църква! Така че я одрасках! — Катрин изрече думата като някой, който разказва вълнуваща приказка на малко дете. — И… облизах кръвта! — Прокара език по бледорозовите си устни. Сетне посочи към Стефан. — Ти си следващият, който ще отгатва!

— И оттогава я преследваш, не й даваш мира — рече Стефан. Не играеше игра, просто правеше тъжно заключение.

— Да, но вече приключихме с това! Кажи нещо друго — изрече Катрин остро. След това опипа горното копче на роклята си. И Елена си помисли за Вики, за стреснатите й като на подгонена кошута очи, как се съблече в столовата пред всички. — Накарах я да прави глупави неща — засмя се Катрин. — Беше ми забавно да си играя с нея.

Ръцете на Елена бяха вцепенени и схванати. Осъзна, че инстинктивно се е опънала срещу въжетата, толкова вбесена от думите на Катрин, че не бе успяла да се сдържи. Заповяда си да се успокои и се опита да се облегне назад, за да раздвижи малко безчувствените си пръсти. Не знаеше какво ще прави, ако по някакъв начин успееше да се освободи, но поне трябваше да опита.

— Следващият! — подкани го Катрин заплашително.

— Защо каза, че това е твоята църква? — попита Деймън. Гласът му все още беше някак си далечен и развеселен, сякаш нищо от случващото се тук не го интересуваше. — Какво ще кажеш за Хонория Фел?