Яростта

Имаше само още една възможност — да каже истината на Мат. Нека Мат сам реши какво да прави, след като узнае всичко.

— Ако в момента можеш да направиш нещо за Елена — поде Стефан, — би ли го сторил?

Мат бе толкова погълнат от бушуващите в него емоции, че дори не попита що за идиотски въпрос е това.

— Всичко — отвърна почти гневно и изтри с ръкав очите си. — Ще направя всичко за нея. — Дишаше накъсано, а когато погледна Стефан, в погледа му проблясна нещо като предизвикателство.

Поздравления, помисли си Стефан и в стомаха му сякаш зейна бездна. Току-що си спечели пътуване в Зоната на здрача.

— Ела с мен — рече на глас. — Искам да ти покажа нещо.

3

Елена и Деймън чакаха в тъмната стаичка. Стефан усети присъствието им, когато бутна вратата на кабинета по фотография, за да влезе Мат.

— Тези врати би трябвало да се заключени — отбеляза Мат, когато Стефан завъртя ключа на лампата.

— Бяха — отвърна спътникът му. Не знаеше какво друго да каже, за да подготви младежа за онова, което го очакваше. Никога досега не се бе разкривал съзнателно пред друго човешко същество.

Остана притихнал, докато Мат се обърна и го погледна. Помещението бе студено и потънало в тишина, но в атмосферата се усещаше някаква тежест. Докато минутите течаха, той видя как изражението на Мат се променя от вцепенена тъга и учудване в неловкост.

— Не разбирам — рече той.

— Зная, че не разбираш. — Стефан се взря в младежа, като съзнателно свали бариерите, които скриваха Силите му от човешкото възприятие. Реакцията на Мат не закъсня и неловкостта по лицето му се замени със страх.

— Какво? — започна той с дрезгав глас.

— Сигурно има много неща, които те учудват в мен — заговори Стефан. — Защо нося очила, когато светлината е силна. Защо не се храня. Защо рефлексите ми са толкова бързи.

В момента Мат беше с гръб към тъмната стаичка. Адамовата му ябълка подскочи, сякаш се опитваше да преглътне. Стефан със сетивата си на хищник чуваше как ударите на сърцето му отекват глухо в гърдите.

— Не — каза Мат.

— Сигурно си се чудил, сигурно си се питал какво ме прави толкова различен от всички останали.

— Не. Искам да кажа — не ми пука. Не си пъхам носа в неща, които не са моя работа. — Мат помръдна леко към вратата, а погледът му се стрелна едва забележимо натам.

— Недей, Мат. Не искам да те нараня, но точно сега не мога да те оставя да си тръгнеш. — Усети нуждата на Елена, която се излъчваше от мястото, където се бе скрила. Почакай, каза й той.

Мат застина неподвижно, явно отказал се от всякакви опити да си тръгне.

— Ако си искал да ме уплашиш, успя — изрече с дрезгав глас. — Какво друго искаш?

Сега, каза Стефан мислено на Елена, а на Мат рече на глас:

— Обърни се.

Младежът се извърна. Едва потисна вика си.

Там стоеше Елена, но не онази Елена, която бе видял следобед. Сега краката й под подгъва на дългата рокля бяха боси. Фината материя от бял муселин, прилепнала към тялото й, бе обсипана с ледени кристали, които искряха на светлината. Кожата й, както винаги бяла и безупречна, излъчваше някакво странно сияние, а златисторусата й коса сякаш бе покрита със сребристо було. Но основната разлика бе в лицето. Тъмносините очи изпод полуспуснатите клепачи изглеждаха отнесени, но в същото време невероятно будни и живи. А устните й бяха извити в чувствена гримаса — сякаш предвкусваха предстоящо угощение. Беше по-красива от всякога, ала имаше нещо плашещо в това жестоко съвършенство.

Докато Мат се взираше като парализиран в нея, розовият език на Елена се стрелна напред и облиза устните й.

— Мат — промълви тя, леко натъртвайки на тласната в името. Сетне се усмихна.

Стефан чу как смаяният младеж пое рязко въздух, после от гърдите му се изтръгна вопъл, докато отстъпваше назад.

Всичко е наред, изпрати той към Мат мисълта си с цялата мощ на Силите си.

— Сега вече знаеш — додаде на глас, когато Мат залитна към него с широко разширени от шока очи.

Изражението на лицето му показваше, че отказва да приеме това, което току-що бе разбрал. Деймън пристъпи до Елена, присъединявайки се към останалите присъстващи в заредената с напрежение стая.

Мат бе заобиколен от всички страни от три нечовешки красиви и безкрайно заплашителни същества.

Стефан подуши страха му. Това беше безпомощният страх на заека пред лисицата, на мишката пред кукумявката. И Мат имаше пълното основание да се страхува. Те бяха ловци, а той — жадуваната плячка. Природата им ги тласкаше да го убият.

А точно в този момент инстинктите излизаха от контрол. Инстинктът на Мат го караше да побегне, а това отприщваше ответните рефлекси в главата на Стефан. Когато жертвата бяга, хищникът я преследва — беше съвсем просто. Тримата присъстващи хищници бяха възбудени до крайност и Стефан усещаше, че ако Мат побегне, няма да може да предотврати последствията.