Яростта

— Ти си го направил, нали? — Мат бе последвал Стефан отвън. В гласа му се долавяше желанието му да разбере истината.

Стефан се извърна към него.

— Да, аз го направих — озъби се. Взираше се в Мат, без да прикрива напиращите в гърдите му гняв и злоба. — Казах ти, Мат, ние сме ловци. Убийци. Вие сте овцете, а ние — вълците. А и Тайлър си го просеше още от първия ден, когато дойдох тук.

— Юмрук в носа — да, определено си го просеше и го получи. Но… това? — Мат пристъпи към него и погледна право в очите без следа от страх. Момчето притежаваше смелост, Стефан трябваше да му го признае — И дори не съжаляваш? Не изпитваш угризения?

— И защо би трябвало? — Гласът на Стефан бе студен и равен. — Ти съжаляваш ли, когато преядеш с пържоли? Изпитваш ли угризения заради кравата? — Видя по лицето на Мат израз на тъжно изумление и продължи, задълбочавайки болката в гърдите си. За Мат сега бе по-добре да стои далеч от него, колкото се може по-далеч. Или можеше да свърши като онези тела в колибата на Куонсет. — Аз съм това, което съм, Мат. И ако не можеш да го понесеш и приемеш, е по-добре да си нямаш работа с мен.

Мат остана да се взира още един миг в него. Недоверието по лицето му се замени с тъжно разочарование. Мускулите на челюстите му заиграха. После, без да промълви нито дума, той се обърна и се отдалечи.

Елена беше на гробището.

Деймън я бе оставил там, след като я убеди да не мърда, докато той не се върне. Ала нея не я свърташе на едно място. Чувстваше се уморена, но не й се спеше, а новата кръв й бе подействала като силна доза кофеин. Искаше да изследва.

Гробището беше оживено, макар че не се виждаше нито един човек. Лисица се прокрадваше в сенките към реката. Малки гризачи копаеха тунел под избуялата трева върху гробовете, писукаха и трополяха с малките си крачета. Кукумявка полетя почти безшумно към руините на църквата, където кацна върху стърчащата камбанария и нададе зловещ крясък.

Елена стана и тръгна в тази посока. Това беше много по-добре, отколкото да се крие сред тревата като мишка. Огледа с интерес полуразрушената църква, използвайки изострените си сетива. По-голямата част от покрива бе паднал, бяха останали само три стени, но камбанарията се извисяваше като самотен монумент сред руините.

От едната страна се намираше гробницата на Томас и Хонория Фел — като голям каменен саркофаг. Елена се взря напрегнато в белите мраморни лица на статуите върху капака. Лежаха умиротворени, със затворени очи и скръстени върху гърдите ръце. Томас Фел изглеждаше сериозен и малко суров, но Хонория бе по-скоро тъжна. Елена си помисли разсеяно за собствените си родители, които лежаха редом един до друг в новата част на гробището.

Ще отида у дома, ето къде ще отида, реши. Чак сега си спомни, че има дом. Картината изникна в съзнанието й — видя хубавата си стая със сини завеси и мебели от черешово дърво, малката камина до стената. Под една дъска в дрешника имаше нещо важно.

Намери пътя към Мейпъл стрийт, водена от инстинктите, запечатани дълбоко в паметта й — краката й сами я отведоха дотам. Беше стара, стара къща, с голяма веранда отпред и високи прозорци на фасадата. На алеята пред къщата бе паркирана колата на Робърт.

Елена се запъти към входната врата, но се спря. Имаше някаква причина, поради която хората не биваше да я виждат, ала в момента не си я спомняше. Поколеба се, после се покатери чевръсто по дюлята, чиито клони достигаха прозореца на спалнята й.

Но не можеше да влезе вътре, без да я забележат. Една жена седеше на леглото. Взираше се в червеното кимоно на Елена, което лежеше в скута й. Леля Джудит. Робърт се бе изправил до скрина и й говореше. Елена установи, че може да чува приглушения му глас през стъклото.

— … утре отново — казваше той. — Стига да няма буря. Ще претърсят всеки сантиметър от гората и ще я намерят, Джудит. Ще видиш. — Леля Джудит не каза нищо, а той продължи, но в гласа му прозвуча отчаяна нотка. — Не бива да се отказваме независимо какво казват момичетата…

— Няма смисъл, Боб. — Леля Джудит най-после вдигна глава. Очите й бяха зачервени, но сухи. — Няма смисъл.

— Да продължи търсенето ли? Не искам да говориш така. — Той се приближи до нея.

— Не, просто… зная в сърцето си, че няма да я намерим жива. Имам предвид… всичко. Нас. Това, което се случи днес, е по наша вина…

— Не е вярно. Било е нелеп инцидент.

— Да, но ние сме виновни. Ако не бяхме толкова резки с нея, тя никога нямаше да тръгне с колата сама и да я застигне бурята. Не, Боб, не се опитвай да ме накараш да замълча. Искам да ме изслушаш. — Жената пое дълбоко дъх и продължи: — И не става дума само за днес. Елена имаше проблеми от дълго време, още от началото на учебната година, ала аз някак си пропуснах признаците. Защото бях прекалено заета със себе си — с нас, — за да им обърна внимание. Сега го осъзнавам. И сега, след като Елена… я няма… Не искам същото да се случи и с Маргарет.

— За какво говориш?