Яростта

— Що се отнася до първото, сега, когато е нахранена, може да стане по-благоразумна. Поне така смята Деймън. А колкото до второто — има само едно нещо, което можеш да направиш, за да промениш състоянието й. — Очите на Мат се озариха от надежда, а Стефан продължи: — Можеш да вземеш дървен кол и да го забиеш в сърцето й. Тогава вече няма да бъде вампир. Ще бъде мъртва.

Мат се изправи и отиде до прозореца.

— Макар че всъщност няма да я убиеш, защото това вече е сторено. Тя се удави в реката, Мат. Но тъй като е била поела достатъчно кръв от мен… — замълча, за да овладее гласа си — а явно и от брат ми, се е променила, вместо просто да умре. И се е събудила ловец като нас. Такава ще бъде оттук нататък.

— Винаги съм знаел, че има нещо в теб — заговори Мат, без да се обръща. — Мислех си, че е защото си чужденец. — Поклати леко глава. — Но дълбоко в себе си знаех, че има и още нещо. При все това някакъв вътрешен глас не спираше да ми повтаря, че мога да ти вярвам и аз ти имах доверие.

— Както когато дойде с мен, за да намерим върбинката.

— Да. Нещо такова — кимна Мат и додаде: — Сега вече можеш ли най-после да ми кажеш за какво ти беше?

— За да защитя Елена. Исках да държа Деймън далеч от нея. Но изглежда, че в крайна сметка не това е било нейното желание. — Не можа да сдържи горчивината и болката от предателството.

Мат се обърна.

— Не я осъждай, преди да знаеш всички факти, Стефан. Поне това научих.

Стефан се сепна, сетне се усмихна безрадостно. Като бивши гаджета на Елена сега двамата с Мат бяха в едно и също положение. Питаше се дали и той ще бъде толкова благороден като Мат. Да приеме поражението като джентълмен.

Не мислеше.

Отвън се чу шум. Той бе неуловим за човешките уши и отначало Стефан не му обърна внимание… докато думите не достигнаха до съзнанието му.

Сетне си спомни какво бе направил в същото това училище само преди няколко часа. До този момент съвсем бе забравил за Тайлър Смолуд и яките му приятели.

Сега споменът се върна, срам и ужас задавиха гърлото му. Мъката по Елена бе помътила разсъдъка му и разумът бе отстъпил на емоцията. Ала това не бе извинение за онова, което бе сторил. Дали всички бяха мъртви? Нима той, който много отдавна се бе заклел никога да не убива, днес беше убил шестима души?

— Стефан, почакай. Къде отиваш? — Когато не отговори Мат го последва, като почти тичаше, за да не изостава. Двамата излязоха от училищната сграда и се озоваха на асфалтираната настилка. В далечния край на игрището господин Шелби стоеше до колибата на Куонсет.

Лицето на портиера беше сиво, сгърчено от ужас. Явно се опитваше да изкрещи, ала от гърлото му излизаха само немощни дрезгави звуци. Стефан мина покрай него и влезе в стаята. Изпита любопитното усещане за déjà vu1.

Приличаше на стаята на Лудия касапин в Къщата на духовете. С тази разлика, че това тук не бе сценичен декор, предназначен за посетители. Беше истинско.

На пода лежаха проснати тела сред отломки от дърво и стъкла от разбития прозорец. Целият под бе покрит с кръв — зловеща, червенокафява, засъхнала кръв. Само един поглед върху телата обясняваше всичко — върху шиите на всяко едно от тях аленееха по две пресни рани. С изключение на Каролайн — по нейната шия нямаше белези, но очите й бяха празни и оцъклени.

— Стефан, Елена не е… тя не е… — изрече задъхано Мат зад гърба на Стефан.

— Тихо — тросна му се Стефан. Погледна към господин Шелби, но портиерът се бе спънал в количката с метли и парцали и сега лежеше проснат отгоре й. Стъклените парчета хрущяха под краката на Стефан, докато прекосяваше стаята. Наведе се над Тайлър.

Не беше мъртъв. Заля го огромна вълна на облекчение. Гърдите на младежа се повдигаха, а когато Стефан вдигна главата му, очите му се отвориха — две цепки, втренчени и нефокусирани.

Ти не помниш нищо, изпрати мисленото си послание Стефан. Докато го правеше, се запита защо си прави труда. Трябваше просто да напусне Фелс Чърч, да приключи веднъж завинаги с всичко и никога да не се връща.

Но не можеше. Не и докато Елена бе тук.

Призова замъглените съзнания на останалите жертви и им внуши същото, запечатвайки го дълбоко в мозъците им. Вие не си спомняте кой ви е нападнал. Целият следобед ви се губи.

Докато го правеше, почувства как Силите му вибрират като пренапрегнати мускули. Много скоро щяха да се изчерпят.

Отвън господин Шелби най-после се бе съвзел и крещеше с все сила. Уморен, Стефан остави главата на Тайлър да се изплъзне от пръстите му и да се килне настрани. Сетне се обърна.

Устните на Мат се бяха изкривили в гримаса на погнуса, а ноздрите му се бяха разширили, сякаш беше подушил нещо отвратително. Очите му бяха студени — очи на непознат.

— Елена не го е направила — прошепна младежът. — Ти си го направил.

Тихо! Стефан изхвърча покрай него в хладната прегръдка на нощта. Трябваше по-скоро да се махне далеч от тази стая. Студеният въздух бе като балсам за пламтящата му кожа. Тичащите стъпки откъм столовата показваха, че някой най-после е чул виковете на портиера.