Идеалната съпруга

— Любов моя, страхувам се, че твоето съкровище не струва нищо.

— Не, Никълъс! Не може да бъде! — Не можеше да се провали точно сега. — Как можеш да кажеш това?

— Съжалявам. Изглежда, че тези монети са само позлатени. Може би дори са просто боядисани. Всичко това очевидно е било една голяма измама.

— Но защо? — прошепна тя, без да сваля очи от монетите.

Той сви рамене.

— Кой знае? Несъмнено това е било просто измама, измислена, за да бъдат излъгани поддръжниците и войниците на Наполеон, че той има стабилни последователи във Франция. Може би дори скриването на това фалшиво съкровище е било част от плана. А може и офицерите, които са го заровили, наистина да са мислили, че златото е истинско, и едва по-късно да са научили за измамата и затова не са се върнали. Съмнявам се дали някога ще разберем.

Тя остана коленичила до отворения сандък. В продължение на толкова дълго време това съкровище бе означавало толкова много за нея. Зестрата на дъщеря й. Нейното собствено финансово оцеляване. След сватбата си с Никълъс тя вече нямаше да има материални затруднения, но съкровището означаваше нещо повече от пари. Тя беше стигнала до края и се беше оказало, че всичко е било напразно.

Сабрина се изправи бавно и прибра писмото обратно под връзките на панталона си.

— Върни го обратно, Никълъс — каза тихо тя. — Зарови го отново, моля те.

Той изстена.

— Да го заровя? По дяволите, Сабрина, не можем ли просто да си тръгнем… — Той улови погледа й и млъкна внезапно. Тя отказваше да покаже емоциите си и беше приела онова тържествено изражение, което бе свикнала да показва пред света. — Добре.

— И побързай. Подозирам, че останалите вече са започнали да се питат какво ни задържа толкова дълго.

— Сабрина, аз… — Той изглеждаше безпомощен, сякаш не знаеше какво да каже или да направи. Тя смътно оценяваше загрижеността му, но все още не беше готова да получи утеха.

Никълъс затвори сандъка, хвърли го обратно в дупката и бързо го зарови. През цялото време двамата не продумаха нито дума.

По обратния път Никълъс направи няколко напразни опита да я заговори. Сабрина не беше в настроение за празни разговори. По време на дългия път обратно тя успя да обмисли много неща и когато стигнаха в лагера, вече беше стигнала до едно неоспоримо заключение.

Не беше намерила своето злато, своята финансова независимост и своята свобода. Но беше намерила Никълъс и една любов, каквато не беше мислила, че може да съществува. И може би това беше достатъчно.

Когато се върнаха в лагера, останалите от групата вече си бяха легнали. Сабрина все още не беше казала нищо и Никълъс започваше да се безпокои.

Той не се интересуваше от маската на спокойно безразличие, зад която се бе скрила тя. Беше опознал и обикнал огненото, борбено същество, което несъмнено се смяташе за равностойно на всеки един мъж. Почтената жена, която яздеше сега до него, изобщо не му харесваше. Той никога не се беше страхувал от нищо, но поведението й караше студени тръпки да преминат по гърба му.

Никълъс скочи от коня си и й помогна да слезе.

— Сабрина, трябва да поговорим.

Тя отказваше да го погледне в очите.

— Не виждам защо. Всичко свърши и нямам желание да го обсъждам повече.

— Сабрина — каза той загрижено. След това вдигна брадичката й и я принуди да го погледне в очите. Зелените й очи не разкриваха нищо. — Не знам защо това злато беше толкова важно за теб — знам само, че наистина беше важно. Наистина съжалявам, че се оказа безполезно. Но — тонът му се смекчи — не мисля, че експедицията беше напразна. Аз открих едно съкровище, което е много по-ценно от простото злато. Намерих теб.

За миг той остана загледан в нея, като се надяваше да успее да проникне през ледената стена, която тя беше издигнала между себе си и истинската жена, която се криеше в нея. След това сякаш нещо в нея се пречупи и изражението й се смекчи, а очите й потъмняха. Тя въздъхна тежко.

— Дявол да го вземе, Никълъс, това просто не е честно.

Той се ухили на ругатнята й. Никълъс изпита облекчение и я придърпа в обятията си.

— Знам, любов моя. Никога не съм приемал лесно поражението.

Гласът й прозвуча приглушено срещу гърдите му.

— А аз изобщо не приемам поражението.

Той се разсмя тихо на откровеността й. „А аз изобщо не приемам поражението.“ Смехът замря в гърлото му.

„А аз, милорд — гласът й, опияняващ и изпълнен с обещание, погали лицето му, — изобщо не приемам поражението.“

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Части от спомени и информация преминаха през съзнанието му и изведнъж оформиха картина, която беше толкова ясна, че той трябва да беше абсолютен глупак, щом не я беше видял досега. Медисън.. сестра му… лейди Б…

— Бри! — Гласът му бе дрезгав от шока.

Тя се отдръпна и го погледна въпросително.

— Какво има, за бога?

— Това си ти! Ти си била през цялото време! — Гласът му стана по-твърд от тревога, ярост и презрение.

— Какво искаше да кажеш… — Очите й се разшириха, когато тя осъзна смисъла на думите му. — Никълъс, аз…