Идеалната съпруга

— Ти какво? — Гласът му беше рязък и студен. — Ще посмееш ли да ми кажеш, че не си жената, която търся в продължение на десет години? Известната лейди Б? Контрабандистката, която ме помисли за умрял и ме захвърли на някакъв проклет плаж преди десет години?

— Това е смешно, Никълъс — каза бързо тя. — Никога не съм желала смъртта ти.

— Ще си взема бележка. Предполагам, че това би трябвало да ми даде някакво успокоение. — Гласът му беше изпълнен със сарказъм. — Но сигурно съм голям идиот, щом досега не можах да осъзная коя си. Всичко беше толкова очевидно. — Той присви очи; едва успяваше да овладее гнева си. — Чудя се дали си си играла с мен още откакто се срещнахме за първи път? Бракът на децата ни, бързата ни сватба — и това ли беше част от плана ти?

— Разбира се, че не. — Тя го погледна умолително. — Не знаех кой си доскоро.

— Така ли, скъпа? И кога те осени това откровение?

— Когато се любихме за първи път на кораба.

Никълъс я сграбчи за китката и я дръпна грубо към себе си.

— И защо трябва да ти вярвам? Ти си лъгала в продължение на години, че водиш улегнал, почтен живот на дама от висшето общество. Уменията ти съперничат на уменията на най-добрите артисти, които съм гледал. — Той приближи лицето си на няколко сантиметра от нейното. — Колко от това беше игра, Сабрина? — Притегли я към себе си, сграбчи косата й със свободната си ръка и я целуна диво, сякаш искаше тя да познае болката и тревогата, които го изпълваха.

След това се отдръпна и я погледна победоносно при вида на шокираното й изражение.

— Спомняш ли си кога се целунахме за първи път?

Тя кимна.

— Чудех се каква жена може да се целува толкова смело. Кажи ми, Сабрина, когато ми каза, че не си спала с мъж цели тринадесет години, това също ли беше игра?

— Никога не съм те лъгала за нас, Никълъс. — Гласът й беше напрегнат и искрен.

— Никога? — Той се изсмя горчиво. — Прости ми, че няма да приема думите ти. Човек започва да се чуди дали една жена, която толкова лесно може да измами собствената си държава, би се поколебала да излъже и да предаде съпруга си. Мъжа, когото твърди, че обича. За една такава жена би било много съблазнително да го използва за своите цели. Да задоволи собствените си — той я огледа презрително — желания. А дали пък не си искала богатството ми?

Тя се изтръгна от ръцете му с неочаквано движение и му удари една плесница, която го завари напълно неподготвен. Болката в погледа й беше заменена от ярост.

— Повтарям ти, че никога не съм те лъгала за нас.

Той потърка с длан удареното място.

— Това е слабо утешение за разбитата ми душа. — Въпреки че му беше приятно да разбере, че поне едно нещо между тях не беше измислица.

Тя стоеше пред него стиснала юмруци.

— Какво смяташ да правиш сега?

Какво наистина смяташе да направи? В продължение на толкова много години Никълъс бе мислил какво щеше да направи, когато заловеше неуловимата лейди Б. Никой вече не се интересуваше от нейното залавяне. Никой освен него. Той щеше да има пълното право да я завлече обратно в Англия и да я захвърли в Нюгейт. Щеше да има пълното право да я разобличи пред света и да разбие репутацията й на почтена жена. Щеше да има пълното право да постъпи по още една дузина други начини.

— Не знам — отвърна хладно той.

— Поне ще изслушаш ли обяснението ми?

— И какво искаш да обясниш? Миналото? Или настоящето?

Тя го изгледа с разширени от тъга очи. След това по лицето й премина сянка, сякаш някаква врата се беше затворила в нея. Изражението й стана спокойно и овладяно. Лицето на лейди Сабрина.

— Може би… — гласът й бе хладен и безстрастен — това вече няма значение.

Тя отново се бе върнала към навика си да мами, към годините, през които бе крила истинските си чувства, към маската, която бе усъвършенствала цял живот. Това го ядоса още повече.

— Може би.

Тя кимна отсечено.

— Когато решиш какво искаш да предприемеш, ще ме намериш в палатката. — Тя се обърна и започна да се отдалечава.

— Сабрина. — Гласът му изплющя в нощта и тя се спря. Никълъс се опита да овладее агонията си, да отвърне на спокойствието й по същия начин, но не можа да заличи тревогата и неверието в гласа си. — Ти ми говореше за чест.

Тя не се обърна към него и гласът й се разнесе над пясъка като студен вятър.

— А вие, милорд, ми говорехте за любов. — Тя се отдалечи и изчезна в тъмнината.

Още няколко крачки и щеше да бъде извън полезрението му, скрита от тъмнината на нощта. Още няколко крачки и щеше да може да си позволи да реагира на откритието и презрението на Никълъс. Още няколко крачки и можеше да се строполи и да се разхлипа. Ако успееше да направи само още няколко крачки.

Тя стигна до палатката си и влезе вътре.

— Сабрина? — поздрави я съненият глас на Уин. — Не можахме да ви дочакаме. Намерихте ли златото?

Златото. Тя беше забравила напълно за него. Сабрина въздъхна тежко.

— Беше измама, Уин. Всичко беше една ужасна шега.

— Но как? Какво се случи?

— Заспивай, Уин. Ще ти разкажа всичко утре сутринта.

— Добре. — Уин се прозина. — Злато или не, предполагам, че сте имали прекрасно приключение.