Идеалната съпруга

Сабрина не можа да се въздържи да не се разсмее горчиво. Това приключение вероятно щеше да й бъде последното. А може би просто това беше краят на едно друго приключение, което беше започнало преди цяло десетилетие?

Какво щеше да направи сега Никълъс? Той очевидно се беше почувствал излъган и ядосан. Несъмнено мислеше, че го беше използвала. Но беше казал, че я обича. Никълъс и любов. Е, това вече наистина беше смешно. Бе подозирала още от самото начало, че този развратник не е способен да обича. Сега страховете й се потвърждаваха.

Тя се отпусна на леглото и сложи глава върху ръцете си. Искаше й се просто да се отдаде на болката, която изпитваше. Искаше й се да се разплаче, докато не спреше да забелязва или да чувства болката. Нямаше съмнение, че тя бе загубила Никълъс, както нямаше и съмнение, че никога не го бе имала истински. Какво щеше да направи той сега? Съдбата й беше в неговите ръце.

Внезапно тревогата й се изпари и беше заменена от паника. Тя нямаше да отиде в затвора. Нямаше да прекара остатъка от живота си в някаква влажна, тъмна килия или пък да позволи да бъде изселена в колониите. Не и за нещо, което се бе случило преди десет години.

Трябваше да се махне оттук. Незабавно. Да избяга колкото се можеше по-бързо и по-далеч. Наложи си да запази спокойствие и да се овладее; в противен случай бягството й щеше да бъде невъзможно…

Сабрина се изправи тихо. Уин лежеше неподвижно и очевидно спеше дълбоко. Сабрина отиде до куфара си, разрови съдържанието му и намери парите, които бе спечелила от продажбата на бижутата си. Бяха непокътнати, тъй като Никълъс бе покривал всичките й разходи. Тя затвори куфара. Той трябваше да остане тук; багажът само щеше да й пречи. Сабрина отвори безшумно платнището на входа на палатката, погледна към спящата Белинда. Как можеше да напусне детето си без никакво обяснение?

Тя пропълзя до мястото, на което Уин пазеше дневника и молива си. Намери го лесно, но се поколеба дали да откъсне лист от толкова ценния дневник на Уин. Вместо това извади смачканото писмо с указанията за местоположението на съкровището и бързо надраска една кратка бележка.

Коленичи до дъщеря си, отметна косата от челото й, целуна я леко. Остави бележката до дъщеря си и се загледа в нея известно време. Белинда никога нямаше да я разбере. Сабрина не знаеше дали сама се разбира. Тя обаче знаеше, че трябва да избяга, докато все още имаше тази възможност.

Измъкна се от палатката и погледна към палатката на Никълъс. Вътре се виждаше светлина и до нея долетяха мъжки гласове. Без съмнение той се бе изправил срещу Мат, но капитанът нямаше от какво да се страхува от Никълъс. Той не беше англичанин и Никълъс нямаше власт над него. Мат можеше да се оправи сам.

Конете бяха спънати в далечния край на лагера. Тя се промъкна незабелязано до тях, избра си един и го изведе тихо. Сабрина не знаеше къде щеше да отиде сега, нито пък какво щеше да направи Никълъс, когато откриеше, че отново му се е изплъзнала. Но в едно не се съмняваше.

Можеше да се грижи сама за себе си. Винаги го беше правила.

Никълъс влезе гневно в палатката си. Медисън, изглежда, го нямаше. Ако американецът беше със сестра му, това щеше да бъде краят му.

— Чух ви да си идвате с Бри. — Мат влезе в палатката. — Къде е златото?

— Къде беше? — попита остро Никълъс. Мат присви раздразнено вежди.

— Не че ти влиза в работата, но седях до реката. Всички останали си легнаха, Не можех да си легна, преди да се върнете с Бри. Е, къде е златото?

— Нямаше никакво злато, по дяволите.

— Нямаше ли? — Мат се намръщи още повече. — Обзалагам се, че Бри не е била твърде доволна.

— Ти я познаваш толкова добре — каза Никълъс с равен глас.

— Познавам я отдавна. Наистина я имам като сестра.

— Несъмнено затова си кръстил кораба си на нея.

Мат го изгледа изненадано. Настъпи кратка тишина.

— Ти знаеш, нали?

— Знам.

Мат скръсти нахално ръце.

— И какво смяташ да направиш?

— Би трябвало да те обеся на най-близкото дърво. — Никълъс се опитваше да овладее яростта си.

Мат изсумтя.

— Това е смешно. И двамата знаем, че тук нямаш никаква власт. — Тонът му се смекчи. — Какво смяташ да направиш с Бри?

Никълъс прокара пръсти през косата си и потърка тила си. Яростта му се смеси с отчаяние.

— Не знам.

— Не знаеш ли? — погледна го недоверчиво Мат. — Бри ми каза, че си прекарал последните десет години, размишлявайки над провала си да я заловиш. Не мога да повярвам, че не си решил какво ще правиш, когато този щастлив ден настъпи.

— Мислил съм — тросна се графът. — Много съм мислил за това. Но всичко се промени. Не очаквах, че лейди Б ще се омъжи за мен. Оказах се голям глупак.

— Така ли? И защо мислиш така?

Никълъс го изгледа презрително.

— Това е очевидно, Медисън. Търся тази жена от десет години и когато тя се озовава под носа ми, аз не само че не я познавам, но и се оженвам за нея. Честта ми, дългът ми, отговорността пред страната ми ме задължават да я предам на властите и да довърша онова, което започнах преди толкова много години.

— И защо не го направиш? От думите ти ми се струва, че вече си взел решението си.