Идеалната съпруга

Думите на Мат отекваха в съзнанието му. Той се обърна към входа на палатката. Имаше нужда да остане сам, да помисли и да вземе решението си, което, за добро или за зло, щеше да го преследва до края на живота му. Мат го сграбчи за ръката.

— Внимавай, Уайлдууд, много внимавай. Тя беше ужасена от онова, което можеше да направиш, ако разбере, че е лейди Б. Бри наистина те обича. Предполагам, че винаги те е обичала. Ако я загубиш — той поклати глава, сякаш го съжаляваше, — значи наистина си глупак.

Никълъс се отърси от ръката му и излезе навън. Отиде до брега на реката, отпусна се на една скала и се замисли. Наистина ли престъплението й беше толкова ужасно? Винаги бе вярвал, че това бе така, но досега не бе познавал противничката си. Никога не беше мислил какви са били подбудите й да се занимава с противозаконната си дейност, която при определени обстоятелства можеше да се сметне за приемливо и дори героично поведение. Никога не бе мислил колко смелост се искаше от някого, още повече пък от една жена, за да се изправи срещу обстоятелствата и да поеме сама контрола над живота си.

Досега.

В продължение на толкова много години той бе искал да я залови. Досега.

Той се втренчи във водите на реката и се замисли над последните няколко седмици, които беше прекарал със Сабрина. Спомни си всяка нейна дума, всеки жест, всяко докосване и осъзна, че с изключение на уклончивите си обяснения за бизнеса си с Медисън в миналото, тя не го беше излъгала за нищо. Не и за тях двамата.

Но какво беше тогава честта? Не изискваше ли чувството му за чест да я предаде на властите?

Но дали това беше чест, или гордост?

Тази неочаквана мисъл го накара да скочи от мястото си. Дали единствено гордостта му не го караше да се опитва да компенсира провала си. Провал, причинен от една жена. Дали гордостта беше толкова важна?

През цялата нощ Никълъс седя на брега на реката. На разсъмване се изправи. С появата на новия ден сякаш някакъв огромен товар се смъкна от плещите му, а с него и десет години на гняв и разочарование.

Нямаше нужда да взема никакво решение; то вече бе взето, когато беше признал пред себе си, а след това и пред Сабрина, че я обича. Миналото си беше минало и трябваше да бъде забравено. Той искаше да посрещне бъдещето заедно със Сабрина.

Никълъс се разсмя и тръгна към лагера. Кой би повярвал, че той желаеше да прекара остатъка от живота си с жената, която го беше надхитрила толкова отдавна? Жена, която той трябваше да признае, че му беше равна в много отношения и дори в едно отношение го превъзхождаше.

Тръгна към палатката й с намерението да я прегърне и да й каже, че миналото е забравено. Щеше да бъде великодушен и същевременно нежен. Твърд, но любезен. Щеше да й прости.

Но дали тя щеше да му прости?

Той се сепна и се замисли над всичко, което беше казал на Сабрина. За онези обвинения, които беше захвърлил в лицето й в сляпата си нужда да я нарани толкова, колкото тя беше наранила него. Сигурно щеше да разбере, че думите му бяха предизвикани от шока от откритието му и нищо повече.

Откъм палатката на Сабрина се чу вик и Уин изтича навън, последвана миг по-късно от Белинда.

— Никълъс! — извика Уин. — Нея я няма, Никълъс. Тръгнала си е.

— Кой си е тръгнал? — попита Мат, който се бе озовал незнайно как до него. Ерик се присъедини към годеницата си.

— Сабрина — обясни задъхано Уин. — Тя си е тръгнала.

Сърцето на Никълъс се сви от страх и той сграбчи сестра си за раменете.

— Какво искаше да кажеш с това, че си е тръгнала? Къде е отишла?

— Не знам. Когато се събудила, Белинда намерила това. — Тя размаха писмото пред очите му. Мат го сграбчи от ръката й. — На гърба.

Мат прочете бележката и се обърна с обвинителен поглед към Никълъс.

— Тръгнала си е, в това няма съмнение. Тук пише, че прави онова, което смята за необходимо. Пише, че според нея няма друг избор. Не обяснява защо. Освен това прехвърля собствеността на къщата си на Белинда като зестра. Изпраща любовта си на Белинда и й казва да не се тревожи. — Мат смачка бележката. Белинда се разплака.

Никълъс не можеше да се помръдне от мястото си.

— Тя… споменава ли нещо за мен?

— Не. — Думата прозвуча като присъда.

Той бе обзет от паника. Не можеше да я остави да го напусне. Не можеше.

— Трябва да я намерим. Ерик, доведи конете. Медисън…

— Чакай малко, Уайлдууд. Остави я на мира.

Никълъс се втренчи с недоверие в него.

— Да не си полудял? Това не е страна, в която една жена може да се скита сама.

— Аз бих я оставил на мира. — Американецът беше хванал здраво ръката му и говореше със заповеднически тон. — Бри може да се грижи сама за себе си.

Никълъс издърпа ръката си.

— Това е смешно. Дори и Сабрина не може да се справи с това. Не мога да… — Той присви очи, обзет от внезапно подозрение. — Ако знаеш накъде е тръгнала, по-добре ми кажи веднага.

Мат се поколеба.

— Веднага. — Графът го сграбчи за ризата. — Или, кълна се, ще те убия на място.

Уин подскочи.

— Никълъс!

Погледите на двамата мъже се срещнаха.