Идеалната съпруга

— Защо ли? — Тя долови, че той е ядосан. Никълъс я сграбчи за раменете и я обърна към себе си. Черните му очи проблясваха мрачно, веждите му бяха присвити. — Как можеш да ми задаваш такъв въпрос? Не можех да си намеря мира от страх за безопасността ти. Всеки ден те търсех, но безуспешно. Не знаех дали си жива или не. Можеше да си се изгубила в пустинята или да ти се беше случило нещо по-ужасно. — Той стисна още по-здраво раменете й. — Представи си какво облекчение изпитах, когато се върнах от Египет и чух, че си успяла да се измъкнеш от онази проклета страна. Опитах се да тръгна след теб, но онзи проклет американец постоянно измисляше по нещо, за да ме забави. Сигурно сме спирали във всяко пристанище между Александрия и Лондон под един или друг претекст. Дори когато най-сетне се върнах в Англия, не можех да получа съдействие от никого. Първоначално онзи егоист Уилс дори отказваше да признае, че си му се обадила.

— Още не си отговорил на въпроса ми. Защо?

— Дявол да го вземе, Сабрина — изстена Никълъс. — Ето защо. — Той я дръпна грубо към себе си, впи устни в нейните с отчаяние, което тя почувства и сподели.

Сабрина усети как по тялото й преминава радостна тръпка и сякаш се разтопи срещу него. Сърцето й заби учестено и тя отново се почувства жива.

За миг почти повярва на лъжливото обещание, което се съдържаше в допира му. Но само за миг.

— Не! — извика тя, отблъсна се от него и се олюля на ръба на скалата. За пореден път се изкуши да избяга, но този път нямаше да го направи. Тя се спря на ръба и се обърна с лице към него.

— Няма да вляза в някой проклет затвор, Никълъс, само за да можеш да задоволиш чувството си за чест. И няма да позволя да бъда заточена в някоя забравена от бога страна за една малка лудория, която съм извършила преди повече от десет години.

— Лудория? Ти си внасяла контрабандно стоки. Събирала си се с хора, които короната смята за предатели. По дяволите, ти си ги водила. Това едва ли може да бъде наречено малка лудория.

— Независимо от това — отвърна гневно Сабрина, — няма да ти позволя да ме предадеш.

— Значи сме съгласни. Нямам намерение да те предавам.

— Какво? — Думите й бяха пропити със сарказъм. — И очакваш от мен да ти повярвам? В продължение на десет проклети години ти си мислил само как съм те надхитрила. Защо точно сега би се отказал от свещената си мисия да ми отмъстиш?

— Защото — разнесе се гласът му над скалите — ти си мъртва. Аз те убих.

— Какво? — На лицето й се изписа объркване. — Да ти приличам на умряла?

— Не, ти си твърде дяволски упорита и вбесяваща, за да си мъртва. Но тя е мъртва.

В думите му нямаше никакъв смисъл.

— Коя тя?

— Лейди Б!

— Но това съм аз.

— Вече не си. — Той я сграбчи за ръката и я прегърна. — Написах пълен доклад. С няколко малки промени.

— Какво искаш да кажеш? — В сърцето й се зароди слаба надежда.

— Искам да кажа — той се наведе напред и целуна върха на носа й, — че информирах моите бивши началници, че по време на престоя си в Египет съм научил, че лейди Б е емигрирала в тази проклета страна и е починала от пустинна треска.

— Пустинна треска? Много умно. Надявам се, че не е било твърде болезнено.

— Тя не е усетила нищо, любов моя. — Той й намигна. — Въпреки че тази болест е смъртоносна, тя съществува само в моето въображение. Аз я измислих.

— Никълъс! — Тя се разсмя, след което го погледна сериозно и се отдръпна. — Оценявам жеста ти. Но ти не искаш мен. Ти искаш спокойната, уравновесена лейди Сабрина, която избра за своя жена. Ти искаш една почтена, идеална съпруга. — Тя сви рамене. — Страхувам се, че никога няма да бъда такава, каквато ме искаш.

— Не искам идеална съпруга. Искам теб.

Той едва ли искаше да каже точно това.

— Благодаря ти… мисля.

Той извъртя очи към небето и въздъхна.

— Сабрина, за жена, която очевидно е твърде интелигентна, ти, изглежда, не виждаш онова, което е под носа ти. Обичам те.

— Ха. — Тя скръсти ръце на гърдите си, — И колко пъти си казвал това на някоя нищо неподозираща жена? Десетки? Стотици?

— По-скоро хиляди. Но никога не съм го мислил, преди да срещна теб.

— Несъмнено — каза скептично тя.

— Бри. — Той въздъхна и я придърпа отново към себе си. — Чуй ме. Следвах те из половината свят, защото те обичам. Излъгах правителството си, защото те обичам. Не ме интересува дали си най-непочтената, най-несъвършената съпруга на света, защото те обичам.

Тя го погледна замислено. Можеше ли да му повярва? А можеше ли да не му повярва? Тя се втренчи в дълбините на очите му и осъзна, че за добро или за зло щеше да бъде вечно негова.

— Е — каза задъхано и обви ръце около него. — аз също те обичам.

Той се наведе да я целуне, но се спря.

— Чакай малко — каза Никълъс и я пусна внезапно. — За малко да забравя нещо. — Той извади една бележка от джоба на сакото си и й я подаде. — Обещах на Уилс да ти я предам. Каза, че било важно.