Идеалната съпруга

Уин отговори нетърпеливо.

— Ти сигурно разбираш, че бракът няма да бъде приет добре от капитана. Той е човек, който е свикнал с приключения и интриги, дори в личните си дела. Въпреки че ще бъде обвързан с брачната клетва, той несъмнено все някога ще потърси други жени. — Уин смекчи тона си и се втренчи в ръцете си. — А това аз няма да мога да понеса. — Тя се поколеба за миг. Най-накрая погледът й срещна очите на Сабрина. — Как е възможно човек да го понесе?

Въпросът прониза сърцето на Сабрина почти осезателно и тя затаи дъх. Как наистина човек можеше да понесе подобно нещо? Не трябваше ли и тя да очаква точно това от Никълъс? О, разбира се, сега той беше очарован от нея; само един глупак не би разбрал това. Но в бъдеще? Какво щеше да се случи, когато се върнеха в Англия? Когато приключенията и вълненията останеха далеч зад тях?

Дали той отново щеше да очаква тя да се превърне в почтената лейди Сабрина, която първоначално бе избрал за своя съпруга? Животът й щеше да се превърне в затвор, както се бе случило с Уин и също като нея Сабрина предполагаше, че нямаше да може да се върне към такъв начин на живот. Последните няколко седмици на неограничена свобода бяха твърде силни и бяха изтрили предишното й поведение.

Ами поведението на Никълъс? Този човек беше развратник; това си беше заложено в самата му природа. Тя не бе очаквала той да се промени, когато се беше омъжила за него, но бракът по сметка, на който се бе съгласила, не вървеше така, както тя бе възнамерявала. Любовта не бе имала място в първоначалните й планове, още по-малко пък изгарящата страст, която тя изпитваше всеки път, когато графът я погледнеше. Колко време щеше да мине, преди той да потърси някоя друга? Преди да започне отново любовните афери, с които си беше създал такава слава?

Тя пропъди картината на това болезнено бъдеще и се зае отново с настървение с работата си, като атакуваше почвата, сякаш тя беше виновна за страховете й. Думите й бяха напълно откровени.

— Не всички хора се държат като герои от книга, Уин. Може би просто трябва да му дадеш една възможност.

Отговорът на Уин беше бавен и замислен.

— Може би. — Известно време тишината се нарушаваше единствено от звука на стърженето на ножа в почвата. — А ти, Сабрина? Ще дадеш ли такава възможност на Никълъс?

— Аз съм омъжена за брат ти. — Горчивината в гласа й изненада дори нея. — Нямам голям избор. Знаех какъв е той, преди да се съглася да се омъжа за него. Ще трябва да се науча да се справям с последствията.

— Страхувам се, че не познавам брат си добре, но знам каква е репутацията му. Той е известен с любовните си афери. И все пак той е мъж на честта. Уверена ли си, че ще те предаде?

Отговорът на Сабрина беше кратък и твърд.

— Да. — Тя погледна Уин и сви рамене. — Аз очаквам това от него. Както казах, ще успея да се справя. Но не съм напълно сигурна, че ще мога да живея с това.

— Нали не би си помислила за развод? — попита ужасена Уин.

— Разбира се, че не. Аз ще имам своето злато и следователно няма да завися финансово от брат ти. Не мога да си представя, че той би имал нещо против да живеем разделени, ако се стигне дотам. Но не, Уин, аз никога няма да се разведа с него. — Гордостта й пречеше да каже нещо друго. Тя не можеше да каже на Уин, че се молеше всеки ден Никълъс да открие, че я обича. Тя не можеше да обясни, че докато бяха законно свързани в брак, имаше някаква надежда. И не можеше да изрази с думи как самата й душа щеше да се разбие, ако страховете й по отношение на съпруга й се окажеха верни.

— Ще имам достатъчно време да мисля за това по-късно. В момента имаме по-неотложни проблеми. — Сабрина хвърли камата на пода и огледа замислено стената на дупката. Стъпалата вече бяха стигнали на една ръка над главата й. — Да видим дали това ще свърши работа. Повдигни ме, Уин.

Другата жена сплете пръсти и Сабрина сложи крак в подложените й ръце. Тя се хвана за стената и бавно се надигна нагоре. След това сложи единия си крак на стъпалата, които току-що бяха издълбали, и се отпусна леко. Стъпалото издържа. Тя издърпа и другия си крак от ръцете на Уин и го сложи на второ стъпало. То също издържа на тежестта й. Стъпалата стигаха само на двадесетина сантиметра над височината на телата им и тя не можа да стигне твърде далеч. Но разстоянието беше достатъчно, за да им покаже, че идеята им наистина щеше да доведе до тяхното бягство. Сабрина бе обзета от вълнение и надежда.

Тя остана долепена до стената като насекомо по време на буря и се ухили надолу на Уин.

— Мисля, че ще се получи.

Уин се ухили радостно в отговор.

— Не съм се усъмнила в това нито за миг.

Сабрина си възвърна оптимизма и огледа стените над себе си.

— Само че отсега нататък ще се наложи да дълбая стъпала увиснала по този начин. До върха не е много далеч, така че предполагам, че ще…

— Майко! — изпищя Белинда. — Тук има змия! Змия, майко, змия! — Тя гледаше с широко разтворени очи към една от стените на дупката.