Идеалната съпруга

— Белинда — Сабрина сграбчи дъщеря си за раменете и я разтърси силно, — нямаме време за такива глупости.

Уплашените очи на Белинда се втренчиха в лицето на майка й и тя преглътна тежко.

— Но, майко, аз не мога…

— Разбира се, че можеш — сряза я Сабрина, сякаш ставаше въпрос дали да приеме покана за някакво соаре вместо за друго. — Ти, скъпа, си направена от много по-издръжлив материал, отколкото някога си предполагала. Баща ти определено беше дързък човек и подозирам, че ако се наложеше, можеше да бъде изключително храбър. А и аз самата съм се справяла с трудни ситуации доста успешно. Следователно ти също би трябвало да можеш да се справиш с една такава дреболия, каквато са няколко мъртви и отдавна забравени египтяни.

Белинда не изглеждаше напълно убедена.

— Послушай я, Белинда — опита се да помогне Уин. — Изложени сме на много по-голям риск от страна на онези живи, дишащи обитатели на пустинята, които ни захвърлиха тук отколкото от…

— Уин — скастри я рязко Сабрина.

— Майко! — Белинда изглеждаше, сякаш отново щеше да припадне.

Сабрина си пое дълбоко дъх.

— Белинда, любов моя, нека да ти изясня още нещо. Ако припаднеш, нито Уин, нито аз, ще те държим изправена. Така че просто ще паднеш като камък на земята. — Тя млъкна, за да обмисли следващите си думи. Те бяха много по-силни, отколкото й се искаше, но може би шокът беше най-добрият начин за въздействие върху разглезената й дъщеря. Шок, или една силна плесница през красивото й лице, въпреки че на Сабрина не й се искаше да стига чак дотам… засега. Гласът й прозвуча строго. — А ти знаеш какво лежи под земята.

Ако светлината беше по-силна, Сабрина вероятно щеше да забележи как лицето на дъщеря й пребледнява. В продължение на няколко секунди Белинда не каза нищо. Дори Уин мълчеше. Най-накрая Белинда си пое дълбоко дъх.

— Много добре, майко; какво трябва да правя? — Гласът й трепереше, но тя се владееше поне малко. Сабрина кимна одобрително. Кръвта вода не ставаше.

— Наистина, Сабрина — каза Уин. — Какво ще правим сега?

— Сега трябва да се измъкнем от това проклето място. — Сабрина огледа замислено затвора им. — Уин, ако те вече не мумифицират мъртвите си, какво точно правят съвременните египтяни с дупка за мумии?

— Несъмнено изравят прадедите си. За тях могат да получат добра цена. Мумиите са изключително популярни в Европа като декоративни предмети, а има и много хора, които вярват в лечебните им свойства.

— Хората ги ядат? — Белинда се задави, докато произнасяше тези думи.

Уин кимна спокойно.

— О, да. Смлени, разбира се. Тази рецепта се използва в определени кръгове от неколкостотин години.

— Достатъчно, Уин. Не искам да слушам лекция за икономическата изгода от продажбата на тленните останки на прадедите ми, нито пък за здравословните качества на сготвената от тях храна. — Уин се обиди и Сабрина съжали, че бе реагирала толкова остро. — Съжалявам. Твоите познания за всичко това биха били много интересни при други обстоятелства, но точно в този момент ми се иска само да намеря начин за бягство.

— Извинявай, Сабрина. Страхувам се, че понякога се отнасям. Сигурна съм, че някой ден ще се поправя. В крайна сметка — Уин се ухили, — това е първото ми приключение.

Сабрина се разсмя.

— Е, аз съм имала доста приключения и не съм съвсем сигурна, че човек се поправя. — Тя въздъхна и поклати глава. — Въпреки че никога не съм била в такова голямо затруднение.

Тя се огледа замислено. Дупката беше дълбока приблизително два пъти колкото ръста й. Стените не бяха съвсем отвесни, но бяха твърде стръмни, за да се опитат да ги изкачат. На светлината от зазоряването затворът им вече не й се струваше толкова голям, колкото й се бе сторил отначало, формата му беше приблизително правоъгълна и дължината му беше между четири и шест метра.

— Как според теб измъкват оттук мумиите?

— Със стълби, предполагам — отвърна Уин, — или с въжета.

Сабрина подпря ръка върху стената.

— Жалко, че не са забравили някоя стълба. — Тя подраска с нокът по стената. — Пръстта се отдели лесно, но въпреки това стената остана достатъчно здрава. — Ако имахме нещо, с което да копаем…

— Нещо като, да речем, нож — каза замислено Уин. Сабрина кимна.

— Един нож би ни свършил отлична работа. За съжаление, тъй като не бях предвидила подобни усложнения, когато излязох от палатката си, не носех със себе си никакво оръжие.

— Капитанът ми каза, че винаги си носила нож в ботуша си — каза Уин с възхищение в гласа.

Белинда се задъха от възмущение.

— Нож? О, мамо, ти не си правила подобно нещо!

Сабрина не й обърна внимание и се усмихна, когато си спомни за онези години.

— Някога наистина го правех, но това беше много отдавна. Страхувам се обаче, че съм се отказал от този навик. Не съм толкова подготвена, колкото бях в миналото. — Тя се разсмя. — Вече не съм свикнала с приключения от какъвто и да било вид.

— Както и би трябвало да бъде — заяви възмутено Белинда.

Уин се притече в защита на майка й.