Идеалната съпруга

— Струва ми се, скъпа съпруго, че ние с теб наистина си подхождаме. Подозирах това още по време на първата ни среща, но ти успя да пропъдиш всички съмнения, които изпитвах. С нетърпение гледам към бъдещето на един щастлив и дълъг брак по сметка.

Сърнето й спря да бие.

— Така ли? — попита тя. Закачливата нотка беше напуснала гласа й. Моментът беше твърде сериозен.

Какво бе искал да каже той? Тя вече споделяше с желание леглото му през онези редки моменти, в които имаха легло. Сабрина не смееше да се надява, че думите на мъжа й показваха, че той най-сетне се беше предал пред любовта. Един друг непокаял се, непревъзпитан развратник също я беше обичал някога. Но такива чудеса със сигурност се случваха само веднъж в живота.

Лунната светлина се отразяваше в очите на Никълъс и очертаваше чертите на лицето му. Той взе ръцете й в своите и ги целуна толкова леко, но с такова обещание, че коленете я заболяха от усилието, което й бе необходимо, за да се задържи на крака.

— Сабрина. — Гласът му беше нежен като докосването му и имаше също толкова силен ефект върху нея. — Чувствам, че ние…

Във въздуха се разнесе вик на изненада.

— Какво по… — Сабрина се обърна към лагера.

— По дяволите! — Никълъс я сграбчи за ръката и се затича към палатките. — Ела!

— Какво става, Никълъс? Какво става? — Сабрина се опитваше да не изостава от него. Той почти я влачеше зад себе си и тя едва успяваше да се задържи на крака.

В лагера цареше хаос. Навсякъде се виждаха хора и животни, които се мятаха в някакъв странен, объркващ танц. На Сабрина й се струваше, че всичко се движи толкова бързо, че тя не можеше да разбере какво става.

— Проклятие, те крадат конете! — Бесният вик на Мат проникна през завесата на объркването, която я беше обгърнала.

— Никълъс — вкопчи се тя в ръката на мъжа си, — те крадат конете!

— Сам виждам това! — Гласът му се извиси над врявата. — Предполагам, че искаш да тръгна след тях?

Сабрина разшири изненадано очи.

— Разбира се, Никълъс. Върви! Веднага! Преди да са се измъкнали! — Тя го побутна по посока на най-напеченото място.

— Ела, Уайлдууд. — Мат тичаше към тях, следван на крачка от Ерик. И двамата държаха юздите на камили, които изглежда нямаха голямо желание да се впускат в такова начинание. — Тръгваме след конете ми.

— Твоите коне ли? — каза Никълъс.

— Да, конете са мои. Всичките до един. Купени и платени. И ми струваха едно малко състояние! — Дори на слабата светлина гневното изражение на Мат не можеше да бъде сбъркано. Той хвърли един бърз поглед на Сабрина. — Не че това имаше някакво значение.

— Разбира се, че не — измърмори тя.

— Никълъс! Капитане! — Уин се стрелна към тях; очилата й стояха застрашително наклонени на носа. — Какво става, за бога? — Тя въртеше диво глава на всички страни, за да вижда по-добре какво ставаше край нея. — Това някакво нападение ли е? Бедуини?

— Не, Уин, не мисля, че това са бедуини. — Гласът на Никълъс, който се опитваше да се качи на гърба на камилата, беше рязък. — Ако бяха бедуини, вече нямаше да сме живи.

Мат се метна на гърба на камилата си.

— Съмнявам се, че щяха да ни убият, Уайлдууд, поне не веднага.

— О, това е добра новина — каза Уин с едва потиснат ентусиазъм.

Мат не й обърна внимание, тъй като очевидно изгаряше от нетърпение да тръгне след конекрадците. Никълъс обърна камилата си.

— Да свършваме с този фарс.

— Но ако не са бедуини, кои са? — извика Уин след тях.

Мат въздъхна нетърпеливо.

— Обирджии на гробници, любов моя. Тук това на практика е национален спорт. Несъмнено благодарение на малката измислица на негово превъзходителство някой е чул, че сме тръгнали да търсим антични предмети, и иска да ни попречи. — Усмивката му се виждаше ясно на лунната светлина. — Съжалявам, че по време на първото си приключение не можа да се срещнеш с бедуини. Страхувам се, че ще трябва да се задоволиш с обирджии на гробници.

Ако ситуацията не беше толкова сериозна, сцената определено щеше да бъде смешна. Тримата мъже, възседнали камили, тръгнали да гонят бандата конекрадци след множеството от водачи, и слуги, които се бяха спуснали тичешком след нападателите, изглеждаха ужасно смешно. Над лагера се спусна тишина и жените останаха сами.

— Обирджии на гробници. — Сабрина изстена.

— Обирджии на гробници — каза с вълнение Уин. — Това е голямо приключение.

Сабрина се втренчи в нея.

— Скъпа, ти имаш интересна представа за приключенията.

Тишината беше пронизана от силен писък.

— Господи! Белинда! — Сабрина бе обхваната от ужас и се втурна към палатката на дъщеря си. Уин я последва. Сърцето й биеше учестено. Страхът за безопасността на Белинда даваше невероятна сила на краката й и тя сякаш летеше над земята. Нещо я спъна и тя политна към земята.