Идеалната съпруга

— Самата мисъл за това ме ужасява. Предпочитам да изживея остатъка от живота си, пазейки тази тайна, отколкото да се изправя срещу него. — Тя млъкна и събра мислите си. — По-скоро бих живяла в свят на глупаци, надявайки се, че любовта му към мен някой ден ще надделее над чувството му за дълг и чест, отколкото да бъда уверена, че това никога няма да се случи.

— Беше отдавна, Бри — каза нежно Мат. — Не мислиш ли, че той вече е забравил миналото?

Тя поклати тъжно глава.

— Говорихме за това на борда на кораба. Той не е забравил нищо. — Гласът й премина в шепот. — Нито пък е простил.

— Ще запазя тайната ти, Бри.

— Знам, Мат. — Тя му се усмихна през замъглените от неочакваните сълзи очи. — Винаги си го правил.

Тази страна сигурно беше създадена в ада — гореща, задушна, дяволски неудобна страна. Диваци в тъмни дрехи изпълваха улиците на Кайро в безкраен поток от нещо, което в тази забравена от бога държава минаваше за хора.

И все пак имаше някои неща, които не можеха да бъдат отречени на нецивилизования свят. Няколко дребни монети бяха способни да купят лоялност и информация. Той беше наел няколко души, които наблюдаваха групата на Сабрина още от пристигането й в града. Сега той не само знаеше за подготовката им, но и беше научил накъде смятаха да се отправят.

Тъпите му спътници искаха да се срещнат със Сабрина и Уайлдууд още в Кайро. Той обаче бе успял да ги убеди, че би било много по-изгодно за тях да я пресрещнат далеч от града. Останалите се бяха съгласили да изчакат и да следват групата на Сабрина в очакване на подходящия момент за срещата си с нея.

Те бяха измислили някаква глупава схема да се оженят за нея и така да спасят репутацията й. Първоначално това му се стори смешно, но след като го обмисли по-внимателно, той осъзна, че техните намерения се вписваха прекрасно в плановете му. Ако той се оженеше за лейди Станфорд, всичко, което тя притежаваше, включително и златото, щеше да бъде негово. А да има тази красавица в леглото си, щеше да бъде едно много приятно допълнение към богатството му. Мисълта го изкуши да се разсмее в похотливо очакване.

Както изглежда, дори в ада имаше хубави неща.

— Няма да се кача на това мръсно животно. — Белинда изгледа с отвращение коленичилата камила, която й отвърна със също толкова злобен поглед.

— Мисля, че не би трябвало да се притесняваш за това — отбеляза Ерик и си заслужи един поглед, подобен на този, който бе отправен към камилата.

— Майко! — повиши глас Белинда. — Не мога да яздя камила. Просто не мога.

— Можеш и ще го направиш — каза делово Сабрина. Белинда сбърчи нос по начин, който изненадващо приличаше на жеста на Сабрина.

— Тя е отвратителна. Защо да не мога да яздя кон, майко? Защо трябва да излагам живота си на опасност, като се качвам на този звяр?

— Да виждаш коне наоколо? — попита я Сабрина, чието търпение започваше да се изчерпва. Белинда поклати глава. — Много добре тогава. Качвай проклетия си задник на камилата. Веднага.

Белинда тропна с крак и скръсти ръце на гърдите си.

— Не виждам защо трябва да го правя. Нямам абсолютно никакво желание да се мотая из пустинята в търсене на някакви глупави предмети.

— Предмети? — изгледа я озадачено Сабрина. Белинда кимна.

— Ерик каза, че всичко това е заради някакви предмети.

— Ерик. — Сабрина се обърна към младежа, който изглеждаше, сякаш най-голямото му желание беше сега да се намира някъде другаде, само не между майката и дъщерята. — За какви предмети става дума?

Момчето сви рамене.

— Това каза татко на чиновника на пашата, когато поиска разрешение да копаем. Каза им, че сме тук само на почивка и че дамите са си набили в главите, че искат да търсят антики. Каза, че за да им угоди, нямал нищо против да се опита да получи разрешение за разкопки.

— Тогава ми се стори, че това е доста добро обяснение. — Никълъс и Уин се присъединиха към групата под погледа на камилата. — Като се има предвид огромният брой европейци, които се намират сега в Египет, никой не подложи твърденията ми на съмнение.

Белинда въздъхна.

— Майко, аз наистина не знам какво те прихвана, та напусна дома си и тръгна да пътуваш…

Сабрина сграбчи дъщеря си за ръката и я издърпа встрани от останалите.

— Не сме дошли тук да търсим някакви глупави предмети.

— Не сме ли?

— Не. — Сабрина заговори шепнешком. — Търсим злато. Французите са го скрили тук преди двадесет години.

— Злато? — Белинда разтвори широко очи от изненада. — И много ли е това злато?

Сабрина буквално изсъска отговора си.

— Да.

— О, божичко! — Белинда замълча за малко, след което изправи рамене и погледна майка си. — Много добре тогава. Не трябва ли да тръгваме вече? — Тя се завъртя на токове, даде знак на един от водачите и се остави да бъде качена на странното приспособление от одеяла и кожа, което минаваше за седло. Водачът на камилата накара животното да се изправи и Белинда се озова високо над земята. Тя видимо пребледня, но успя да се усмихне слабо. Сабрина изпита прилив на майчина гордост. Може би дъщеря й все пак беше наследила нещо от майка си.