Идеалната съпруга

— Сабрина. — Никълъс я отведе встрани от групата. — Не се налага да правиш това. Нямаш нужда от това злато. Вече си моя жена, а богатството ми е такова, че може да покрие всичките ти нужди.

Тя стисна упорито устни.

— Ти каза, че ще дойдеш с мен.

— По дяволите, Сабрина, разбира се, че ще дойда с теб. Но колкото повече приближава това фиаско, толкова по-идиотска става идеята. — Тя му хвърли обвинителен поглед и графът извъртя очи към небето. — Много добре, предавам се. Знаех, че е твърде много да се надявам най-сетне да се вразумиш.

Той я сграбчи за ръцете, дръпна я към себе си и я погледна настойчиво.

— Защо го искаш, Сабрина? Защо всичко това е толкова важно за теб?

Тя вдигна предизвикателно брадичката си. Той никога нямаше да разбере нуждата й от финансова независимост, дори от него.

— Заради самото търсене. Аз започнах тази експедиция и смятам да я завърша. — Тя го погледна без колебание и видя в погледа му, че той не й беше повярвал напълно. — А сега, къде са конете?

Той присви очи.

— Ще те попитам същото, което ти попита Белинда. Да виждаш коне наоколо?

— Не, не тук. Но предположих, че…

— Не можах да намеря коне. — Той я пусна и прокара уморено ръка през косата си.

— Какво искаш да кажеш с това? Този град е огромен. Видях достатъчно коне. Не можеш да ме убедиш, че не си успял да намериш няколко жалки коня.

— По дяволите, Сабрина, прекарах цялата сутрин в опити да се справя с огромната бюрокрация на тази забравена от бога страна, пред която и най-лошото министерство в английското правителство изглежда ефективна организация. След това тръгнах да търся нещата, които ти бяха необходими за експедицията веднага щом се освободих, защото ти настояваше да тръгнем колкото се може по-бързо. — Той стисна юмруци и очите му хвърлиха тъмни искри. — Намерих камили. Наех слуги и водачи. Накратко, направих всичко, което ти поиска, и дори нещо повече. Точно сега ми е горещо, ядосан съм и съм адски изморен.

— Но коне, Никълъс — каза жално тя. — Наистина смятам, че имаме нужда от коне.

— Защо?

— Защо ли? — Една дузина причини, нито една от тях убедителна, преминаха през ума й. — Ами, някой — предлагам да сме аз и ти — трябва да язди пред останалите. За да проучва околността, така да се каже.

Никълъс я изгледа ядосано.

— Определено никой няма да язди отделно от другите.

— Много добре тогава… — Тя млъкна, сякаш чакаше вдъхновение. Все някак трябваше да може да го убеди. — Никълъс, ти видя указанията за местоположението в писмото.

— Да? — попита уморено той.

— Там пише, че златото е закопано близо до храма на Изида. Ако реката е придошла, достъпът дотам ще бъде отрязан. За да стигнем, ще трябва да прекосим реката. — Тя го погледна с най-очарователния си поглед. — И за това ще ни трябват коне. Нали така?

Той я погледна с изражението на човек, който всеки момент ще избухне. Тя си помисли, че ако каже още нещо, той ще я удуши.

— Сабрина — каза той с глас, който показваше, че едва успява да се овладее, — твоята логика е напълно безсмислена. Сериозно се съмнявам, че съществува дори най-малката възможност да срещнем проблеми с прекосяването на реката. Ние обаче ще мислим върху това препятствие, когато и ако го срещнем. За толкова кратко време успях да намеря само камили. — Той кимна към животните зад себе си. — И при това са адски скъпи.

— Никълъс — вкопчи се тя в ръката му, — аз не мога да яздя камила.

Той въздъхна.

— Щом Белинда…

— Погледни ги само. — Сабрина кимна към животните. — Не мога да се кача на тях. Това е невъзможно.

— Сабрина — каза нетърпеливо той, — в името на всичко свято…

— Те са толкова високи — изтърси тя. — Толкова високи, по дяволите.

Очите на Никълъс се разшириха от изненада.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че те е страх от височини? Затова ли бяха всичките тези възражения?

— Да. — Тя го изгледа с раздразнение, че я беше принудил да признае тази своя слабост. — Изпитвам ужасен страх от височините. Просто не мога да ги понасям.

Никълъс се отпусна видимо. Той се усмихна и я прегърна.

— Можем да яздим заедно на една камила. Няма да ми бъде трудно да те задържа върху животното и в ръцете си. — Очите му блестяха провокиращо и тя не можа да не се разсмее.

— Конете са тук — долетя до тях гласът на Мат и Сабрина неохотно се отдръпна от Никълъс.

Капитанът кимна към кервана. Четири стройни арабски жребци стояха близо до камилите и контрастът между благородните животни и натоварените камили беше почти комичен.

— Мат, това е прекрасно! — възкликна радостно Сабрина.

Никълъс изгледа мрачно американеца.

— Как успя да постигнеш това, Медисън?

Мат сви рамене.

— Не беше трудно. Просто трябва да знаеш къде да търсиш и с кого да говориш. Както виждаш, успях да намеря доста добри коне.

Никълъс изсумтя.

— Откраднати, без съмнение.

Мат присви очи.

— Крадец ли ме наричаш, Уайлдууд?

На устните на Никълъс се появи пресметлива усмивка.

— Крадец, разбойник, контрабандист. Коя е най-подходящата дума, Медисън?