Идеалната съпруга

Обвинението му увисна във въздуха като отровна мъгла. Сабрина бе обзета от паника и погледът й се местеше от единия към другия мъж. Нали Никълъс нямаше намерение да разкрива подозренията си точно сега? Нали Мат нямаше да захапе въдицата и да разкрие тайната й? След разговора си с Мат тя беше решила да разкаже всичко на съпруга си. Но не сега. Може би някога в бъдещето, когато щяха да са остарели и посивели. Може би когато той или тя беше на смъртното си легло. Тогава щеше да му каже. Но не сега.

— Достатъчно. — Сабрина застана между двамата. — Мисля, че нямаме време за глупости. Никълъс — обърна се тя към графа, — колко остава до ежегодното прииждане на Нил?

— Приблизително месец, може би малко повече. — Той не сваляше очи от Мат.

— И колко време ще ни трябва, за да стигнем до острова? — продължи да пита тя.

Никълъс хвърли един последен, изпълнен с отвращение, поглед на американеца и се обърна към жена си.

— Десет дни, две седмици; невъзможно е да се каже с точност.

— Тогава предлагам да тръгваме — ухили се Мат. — Пази се от камилите, Уайлдууд — те плюят. — Докато се обръщаше, преди да се отдалечи, той намигна на Сабрина така, че само тя успя да забележи това. Тя се успокои; той нямаше да я предаде.

Мат направи две крачки и Никълъс се обади зад гърба му.

— Медисън, мислех, че нямаш намерение да идваш с нас. На какво дължим удоволствието от промяната в решението ти?

Мат се спря и бавно се обърна с лице към графа. При вида на предизвикателната усмивка на лицето му Сабрина усети как стомахът й се свива.

— Е, Уайлдууд, това пътуване ми беше описано като едно голямо приключение. Мразя да изпускам големите приключения. Пък и — погледът му се премести за миг върху Сабрина, след което отново се върна върху графа, — човек никога не знае какво може да намери, докато рови из пустинята… или някъде другаде. Готов съм да се обзаложа, че златото не е единствената тайна, скрита тук.

Сабрина се измъкна от палатката си и огледа околността. Бяха изминали четири дни, откакто бяха напуснали Кайро, и групата вече беше си беше изработила рутина, в която се сменяха местата за нощувка, но никога разположението на животните и хората. Водачите разпъваха палатките с удивителна бързина. Тяхната сръчност беше едно от малкото развлечения през иначе монотонното пътуване.

Преходът на юг по поречието на Нил беше бавен и скучен. Пътниците започваха да стават раздразнителни от бавния ход, горещината и монотонния пейзаж. Единствено Уин, изглежда, се наслаждаваше на безкрайното пътуване.

Сабрина правеше всичко по силите си да държи Мат и Никълъс колкото се можеше по-далеч един от друг. Въпреки че това не беше лесно, като се имаше предвид колко малобройна беше групата им. Но по всичко личеше, че Мат съдейства на усилията й; той поне не се държеше така, че да дразни съпруга й. Тя се учудваше, че Никълъс все още не беше забелязал чувствата на сестра си към американеца. Те бяха очевидни за всеки, който я погледнеше.

Сабрина хвърли един поглед на огъня, който вече едва гореше и осветяваше слабо само палатката, която се намираше най-близо до него. Колкото и да бяха удобни разноцветните палатки, те бяха източник на голямо раздразнение за нея. Жените отново деляха една палатка, а мъжете бяха в друга, въпреки че нощем един или няколко от тях обикновено се увиваха в одеяло и спяха под звездите.

Сабрина се усмихна на себе си. Никълъс стоеше срещу нея — черна сянка на фона на лунната светлина, висок, тъмен и привлекателен. Той протегна ръка и тя безмълвно се присъедини към него. Двамата тръгнаха мълчаливо към няколко палми, които бяха малки, но все пак можеха да ги скрият от любопитните очи, които все още не бяха затворени от съня. Двамата останаха загледани един в друг и миг по-късно Сабрина се хвърли в прегръдките на мъжа си.

Той обви ръце около тялото й и тя се потопи в усещанията, които предизвикваха устните му. Устата му се впиваше отново и отново в нейната, сякаш искаше да навакса със сила онова, което им липсваше като време. Тя зарови пръсти в меката му като коприна коса и му отвърна също толкова жадно.

Устните му се спуснаха към извивката на врата й и тя потръпна от нужда и нарастващо раздразнение. Не можеха да се отдадат на страстта си тук… сега.

— Никълъс — промълви тя. — Трябва да спрем.

Той изстена и се отдръпна.

— Струва ми се, че напоследък това е единственото нещо, което ми казваш. Този брак по сметка започва да става все по-неудобен с всяка измината минута.

— Кажи ми отново защо си нямаме своя палатка.

Той въздъхна.

— Нямаме си своя палатка, любов моя, защото ти бързаше толкова много да започнеш това пътуване. Затова трябваше да взема само онова, което успях да намеря.

— Това е прекрасно извинение, Никълъс. — Тя въздъхна и се облегна на гърдите му. — Но то не укротява онова странно желание, което ти пробуди в мен.

Той се разсмя и се загледа в лицето й. Тя се нацупи предизвикателно, като се надяваше, че той щеше да забележи това на лунната светлина.