Идеалната съпруга

— Разбира се, че не. — Тя изпита облекчение. Ако успееше да го накара да разбере, че не бяха дошли тук, за да търсят антични предмети, останали от древните египтяни, а нещо много по-съвременно, оставено от французите, без да му разкрива, че става въпрос за злато, то тогава може би… — Разбирам защо се обиждате от кражбата на културните ви ценности. Мога да ви уверя, че…

Смехът му се разнесе високо над главата й.

— Ние изобщо не се интересуваме от камъните и статуите, които осейват земите ни, откакто свят светува. Но вие се интересувате. Европейците плащат скъпо за онова, което някога е принадлежало на прадедите ни. За техните богове, за техните храмове и за техните тленни останки.

— Останки? — попита уплашено Белинда.

Той или не я чу, или не й обърна внимание и продължи без колебание:

— Изключително доходно е да се намират и продават стари неща. Моето село има споразумение с мосю Дровети…

— Кой? — попита Уин.

Той отново не обърна внимание на прекъсването.

— Ние продаваме само на него и не търпим присъствието на други в земите си.

— Много добре — тросна се Сабрина. — Имате думата ми, че няма да търсим проклетите ви премети. А сега бихте ли ни пуснали?

Той се разсмя отново и дрезгавият му глас опъна нервите й още повече.

— Да ви пуснем? Това би било твърде глупаво, английска госпожо. Ние ще ви върнем на роднините ви срещу една добра печалба. А ако те откажат да платят… — Тя по-скоро усети, отколкото видя усмивката му. — Тогава просто ще ви продадем на някой друг.

Белинда изстена и Сабрина за първи път се съгласи с дъщеря си. Нещата не се развиваха добре, фигурите се махнаха от ръба на дупката. Звездите вече светеха по-слабо. Оставаха само няколко часа до разсъмване. Сабрина вече различаваше фигурите на Уин и Белинда. Какво щеше да се случи с тях на следващия ден?

— Трябва да се измъкнем оттук. — Сабрина отметна косата от лицето си и започна да крачи напред-назад. При всяка нейна стъпка земята поддаваше и краката й потъваха леко. Странно. Тя вече беше покрита от ситен прах. — Какво ли има под нас? — Тя тропна с крак и от земята се вдигна облак прах, който обгърна трите жени.

— Майко! — Белинда се закашля и замаха с ръце, опитвайки се напразно да разпръсне праха. Уин също се закашля, а Сабрина се изплю, за да се отърве от гадния вкус, който изпълваше устата и носа й.

— Сабрина? — каза предпазливо Уин. — Какво знаеш за обичаите в древен Египет?

— Колкото всеки друг, предполагам. — Тя да не си мислеше, че това е подходящият момент за урок по история? Сабрина стисна зъби и реши, че трябва да бъде търпелива с Уин. Горкото същество вероятно беше също толкова уплашено, колкото и Белинда. — Знам за пирамидите, разбира се. Знам за мумиите; нещо свързано с тяхното вярване за живот след смъртта.

— Много добре. — Уин се поколеба. — Сещаш ли се за нещо друго?

Сабрина въздъхна раздразнено.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Уин?

— Ами…

Търпението на Сабрина започваше да се изчерпва при нежеланието на Уин да продължи. Какво й ставаше? Обикновено човек не можеше да накара тази жена да млъкне.

— По дяволите, Уин, изплюй камъчето! Какво се опитваш да ми кажеш?

Уин си пое дълбоко дъх.

— Ако си била велик крал — не просто монарх, а владетел на огромно богатство и с огромно влияние, — си строиш великолепна гробница. Пирамидите са най-добрият пример за това, но има и безброй други кралски гробници освен тях.

— Продължавай — подкани я Сабрина. Дали в дърдоренето на Уин имаше някаква цел?

— Влизането в отвъдния свят не е било ограничено само с членовете на кралското семейство. Всеки древен египтянин е вярвал в задгробния живот. — С всяка дума Уин се оживяваше все повече. Сабрина започваше да изпитва любопитство и й кимна да продължи. — Но очевидно не всички са можели да си позволят грандиозна или дори по-малка гробница. Понякога мумиите били погребвани в плитки дупки в пустинята, понякога с били поставяни в пещери, а понякога… — Гласът й заглъхна.

Сабрина бе обзета от ужас.

— А понякога… къде?

— В огромни масови гробове. Можеш да ги наречеш катакомби, ако искаш. Мумиите са били наредени в редици като дърва за огрев. — Уин се втренчи безпомощно в Сабрина; след това изтърси онова, което се опитваше да каже от толкова време. — Дупки, Сабрина, дупки за мумии. Страхувам се, че се намираме на точно такова място. В дупка за мумии.

На Сабрина й се повдигна и тя с усилие се овладя да не повърне.

— Дупка за мумии? — Гласът на Белинда трепереше с една октава по-високо от нормалното. — Ние се намираме в гигантски гроб? В гробница? При мъртвите? — Тя се олюля и Уин скочи напред, за да я подхване.

— Белинда, ти няма да припаднеш — каза остро Сабрина. — Няма да ти позволя.

— Но, майко! Мъртви тела?

— О, не, че те не са като живите тела; просто са мъртви от толкова отдавна, нали разбираш — опита се да успокои страховете на момичето Уин. — След толкова много години от тях не е останало нищо повече от прах.

— Прах? — Белинда протегна пред себе си посипаните си с прах ръце. — Прах? — Гласът й затрепери и коленете й се подкосиха. Тя започна бавно да пада към земята, въпреки че Уин я държеше.