Идеалната съпруга

— Мисля, че способността да се предвижда, е качество, достойно за възхищение. И на което трябва да се подражава. — Тя се поколеба. — Капитанът предложи по време на това пътуване да последвам примера ти.

— Моят пример ли? — попита озадачено Сабрина. Очите й се разшириха, когато осъзна какво беше чула. — Господи, Уин, да не би да ми казваш, че имаш нож?

Уин кимна и посегна към огромните си ботуши, които беше успяла да купи от някакъв моряк на кораба на Мат.

— Държа го тук и трябва да ти кажа, че е доста неудобно. — Тя плъзна ръка в ботуша и извади малка, но добре поддържана кама. След това я размаха победоносно. — Но знанието, че го имам, ме кара да изпитвам определено вълнение.

— Това е прекрасно. — Сабрина издърпа оръжието от протегнатата ръка на Уин. — Тези стени не са идеално прави, а са леко наклонени. Ако успеем да издълбаем малки стъпала, на които да можем да стъпваме, може би ще успеем да се изкачим горе.

Уин кимна.

— Страхотно, Сабрина. Много добре.

— Мамо, това е просто невъзможно. — Белинда скръсти упорито ръце на гърдите си. — Няма начин да ме накарате да се катеря по стените на тази дупка. Та аз дори не съм облечена.

Едва сега Сабрина забеляза, че дъщеря й беше облечена само в нощница. Уин беше облечена напълно, също като самата Сабрина. Това беше странно; Сабрина бе смятала, че Уин спи в палатката. Облеклото й беше безсмислено, освен ако… крайно време беше да разбере в какво се състоеше връзката й с Мат. Но при сегашните обстоятелства това трябваше да почака… малко. Тя махна с ръка към дъщеря си.

— Ще мислим за липсата на подходящи дрехи за теб, когато и ако се измъкнем оттук.

Сабрина се обърна към стената и се залови за работа. Тя очерта малко стъпало с ножа и започна да дълбае. Когато почвата стана достатъчно мека, Уин се опита да я изгребе с пръсти. След няколко минути двете жени вече работеха усилено. Сабрина подозираше, че усилията им бяха напразни. Издълбаването на достатъчно стъпала щеше да им отнеме часове. Но тъй като тя нямаше други идеи, трудната работа отклоняваше вниманието й от затруднението, в което бяха изпаднали, и не позволяваше на мозъка й да мисли за това, какво щеше да се случи с тях, ако не успееха да избягат.

Уин и Сабрина работеха застанали една до друга. Белинда стоеше малко зад тях и имаше задачата да държи под око ръба на дупката, в случай, че похитителите им се завърнеха неочаквано. Тя наблюдаваше тревожно за пустинни същества, които можеха да решат да ги навестят, и погледът й се местеше от ръба на дупката към стените и обратно.

— Уин — подхвърли Сабрина, — ти защо си облечена? Мислех, че беше заспала.

— Мисля, че мога да те попитам същото.

— Излязох да поговоря с Никълъс. — Тя повдигна вежди. — Със съпруга си.

— И аз излязох да се поразходя — каза Уин и се нахвърли с още по-голям ентусиазъм върху стъпалото, по което работеха в момента.

— Така ли? — Сабрина обмисли отговора й. — Сама?

— Аз… — Уин отдръпна очи и въздъхна. — Не бях сама.

— С Мат ли беше? — попита я нежно Сабрина. Другата жена кимна. — Така си мислех. Уин, мислила ли си за бъдещето? За това какво ще се случи, когато настъпи краят на това пътешествие?

Уин я погледна право в очите.

— Мислила съм много. Когато това приключение свърши, ще тръгна на друго. Смятам да запълня живота си с експедиции и…

— А… Мат?

Уин се обърна и насочи усилията си към едно по-твърдо парче почва.

— Предполагам, че капитанът ще продължи да живее както и преди. С неговите кораби, пътувания…

— Това не те ли притеснява? — попита удивено Сабрина.

— Не… да… не знам. Какво трябва да направя, Сабрина? Най-сетне ми се удава възможност да изживея всичко онова, за което мечтая от години. Най-сетне имам възможност да пътувам и да видя света със собствените си очи. Имам чувството, че съм прекарала целия си живот в някакъв луксозен, но отегчителен затвор. Подозирам, че капитанът е от онези мъже, които смятат обвързването с една жена за най-лошия затвор. Сега, когато най-после получих свободата си, не мога — няма — да му наложа подобен затвор. — Тя се обърна към стената и започна да рови ожесточено.

— Може би той желае да бъде затворен в такъв затвор — каза тихо Сабрина. — Той те обича.

Уин застина по средата на движението си.

— Какво те кара да мислиш така?

— Той сам ми го каза.

Уин въздъхна.

— Смея да твърдя, че не съм очаквала подобно нещо.

Сабрина я погледна изненадано.

— И защо не?

— Всичко, което съм чела за мъже като него, показва, че любовта не е чувство, на което те се отдават лесно. Смелост, страст, още много други чувства — да, но любов… — Тя сведе поглед. Гласът й бе почти шепот, сякаш говореше повече на себе си, отколкото на Сабрина. — Не, никога не съм очаквала това.

Сабрина остана загледана в нея няколко секунди.

— Обичаш ли го?

Уин вдигна очи към нея.

— Дали го… о, да. Разбира се, несъмнено.

Сабрина се усмихна.

— Много добре тогава; значи вие двамата ще се ожените и…

— О, не! — Уин поклати твърдо глава. — За брак и дума не може да става.

— Защо? — попита Сабрина, шокирана от отказа на тази стара мома дори да помисли за сватба с мъжа, когото беше признала, че обича.