Идеалната съпруга

— Уин, пази се! — успя да извива Сабрина. Очевидно Уин беше успяла да я задмине. Сабрина се опита да стане само за да бъде повалена отново. Тя вдигна очи и видя върху нея да се спуска някакво грубо одеяло, което я обви в гънките си, от които се носеше задушливата, тежка миризма на мъж и животно. Страхът за себе си и за дъщеря й й даде нови сили и тя започна да размахва отчаяно ръце, но без успех. Ръцете й бяха притиснати плътно отстрани на тялото, сякаш от външната страна на грубия материал беше увито въже.

— Пуснете ме! — Виковете й се струваха твърде слаби дори на самата нея. Тя смътно осъзна, че несъмнено същите онези хора, които бяха откраднали конете, сега отвличаха и нея. Приглушените викове, които се чуваха в далечината, й показаха, че същата участ беше сполетяла и Уин, и Белинда.

Краката й се отделиха от земята и Сабрина зарита безпомощно. Тя се приземи върху плоския гръб на нещо, което можеше да бъде само кон. Положението, в което се намираше, беше определено неудобно и ужасяващо. Миг по-късно тя усети как нещо едро се настани до нея. Предположи, че това беше похитителят й, и се блъсна ядосано в него. Някъде над нея се чу дрезгав смях и мъжът я шляпна силно по задника. Секунда по-късно конят се впусна в галон напред. Сабрина беше твърде изморена, за да продължава напразните си опити за съпротива. Тя стисна зъби, решена да се справи с това положение колкото се можеше по-смело.

Страхове, които не бе имала време да обмисли досега, започнаха да я изпълват. Какво искаха тези мародери? Какво бяха направили с дъщеря й? А с Уин? Какво смятаха да правят с тях? С нея? Щяха ли да ги убият? Дали пък смъртта не беше за предпочитане пред участта, която им бяха приготвили?

Сълзи навлажниха очите й. Когато се беше занимавала с контрабанда, тя бе успявала да се овладее. Сабрина знаеше как да борави с нож и да изисква лоялност от мъжете. Но никога през живота си не се беше изправяла срещу толкова смъртоносна опасност, каквато я грозеше сега.

Конят продължаваше да галопира напред и тя изпадна във вцепенение от болка, изтощение и страх. В съзнанието й изплува лицето на Никълъс. Дали някога щеше да има възможност да му разкаже всичко? Какво бе искал да й каже той, преди да ги прекъснат толкова неочаквано? Дали все пак наистина не я обичаше?

Може би… тъмнината я подканваше и Сабрина я прие с облекчение… вече нямаше значение.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Силно разтърсване събуди Сабрина. Тя лежеше свита на една страна, все още увита в грубото, смрадливо одеяло. Земята под нея беше мека като невтасало тесто. Страхът я караше да стои неподвижно и безмълвно. Тя напрягаше слуха си, за да долови някакъв шум, някакво движение, нещо, което да й подскаже къде се намира.

Вляво от нея се чу леко тупване и някой изръмжа. След това се чу второ тупване и въздухът бе раздран от вик на ужас. Сабрина протегна предпазливо вцепенените си крайници. Одеялото около нея беше хлабаво. Тя го отхвърли встрани и скочи на крака.

Единствено звездите над главата й осветяваха затвора й, който приличаше на много голяма дупка или окоп. Някаква тежка, суха и непозната миризма се носеше във въздуха. До нея лежеше една тъмна фигура. Сабрина отиде до нея и протегна колебливо ръка.

Фигурата подскочи незабавно.

— Не смей да ме докосваш, мръсник! — долетя приглушеният глас на Уин изпод одеялото.

— Уин, аз съм. Стой мирно, ще ти сваля одеялото. — Сабрина махна въжетата, които придържаха одеялото, а след това и самото одеяло.

— Къде сме?

— По средата на твоето проклето приключение — отвърна нетърпеливо Сабрина. — Къде е Белинда?

— Майко? — обади се един слаб глас от тъмнината.

— Белинда? — Сабрина тръгна по посока на гласа и за малко щеше да се спъне в тялото на дъщеря си. Белинда също беше увита в грубо одеяло. Сабрина я освободи, помогна на дъщеря си да се изправи и я прегърна.

Белинда се разхлипа.

— Къде сме, мамо? Какво се случи?

— Не знам, скъпа, но подозирам, че сме в безопасност. — Тя напрегна очи, за да види през тъмнината. — Поне засега.

Шумът от стъпки по пясъка и приглушени гласове я накараха да вдигне глава нагоре. Няколко фигури се надвесиха над отвора на дупката. Страхът на Сабрина бе заменен от гняв.

— Кои сте вие? Какво искате от нас?

— Няма да ви нараним, английска госпожо. — Дрезгавият глас й се подиграваше. Мъжът говореше със силен акцент, но думите му бяха разбираеми. — Ще останете тук известно време. Да?

— Не!

— Много добре тогава, вървете си. Хайде, тръгвайте.

Спътниците му избухнаха в смях.

— Какво искате? — попита отново тя, като се опитваше да потисне нарастващото си раздразнение. — Защо ни отвлякохте?

Настъпи кратко мълчание, сякаш похитителят й обмисляше колко мъдро беше да й каже истината.

— Ние не позволяваме на онези, които искат да ни откраднат оставеното ни от нашите прадеди, да направят това.