Идеалната съпруга

Никълъс бе успял да намери една вила, в която да се настанят. Те бяха преспали там миналата нощ и щяха да се отправят надолу по делтата на Нил веднага щом Ерик се върнеше с необходимите разрешителни, които бяха нужни в тази държава дори само за едно забиване на лопата в пясъка, независимо дали човек търсеше съвременно злато или полузабравени антики. Заради неразположението на момчето бе решено да се откажат от по-нататъшното пътуване по вода и да тръгнат по суша успоредно на реката. Сабрина и дъщеря й бяха заети в стаите си. Уин стоеше сама в градината и се наслаждаваше на тропическите растения и сянката.

Мат й беше разказал за намеренията на Сабрина и Уин се беше зарадвала, че първото й приключение щеше да отговори на всичките й мечти. Мат също отговаряше на мечтите й. Американецът беше същият като онези смели, груби герои, за които тя бе чела толкова много в книгите си. Дързък и доста опасен, капитанът подпалваше в душата й огньове с невероятна сила и непознати емоции. Дните им бяха изпълнени с тайни погледи, а нощите — със забранена страст и радостта от докосванията, вкуса им и проучването на душите им.

Тя несъмнено беше влюбена в Медисън. Как иначе можеше да си обясни защо сърцето й подскачаше само когато погледнеше към капитана? Все пак Уин нямаше да спечели нищо, ако му разкриеше чувствата си. Тя беше чела твърде много през годините и знаеше, че най-бързият начин да загуби един такъв герой, беше, като се разкрие пред него. Уин не смееше да се надява, че връзката им щеше да бъде дълготрайна. Той вече й беше казал, че няма да ги придружи в пустинята. Практичният й характер й подсказваше, че трябваше да приеме онова, което Медисън й предлагаше в момента, и да не мисли за бъдещето. Тя подозираше, че раздялата им щеше да бъде болезнена, но дори агонията беше твърде малка цена за великолепното чувство, което без съмнение беше любов.

Неговият аромат — на мъж, горещина и желание — я обгърна секунда преди да се отпусне в прегръдките му. Тя се облегна доволно срещу гърдите му и въздъхна.

Той зашепна в ухото й.

— Знаеш, че не е необходимо да ходим с тях. Можем да останем в Кайро. Само ние двамата. Това е много вълнуващ град, Уин. Място, което е най-подходящо за твоите приключения.

Тя се разсмя и се обърна, за да го погледне в лицето. Сините му очи блестяха на слънчевата светлина и стомахът й потръпна, когато тя забеляза нуждата, изписана в тях.

— Не бих се отказал от това пътуване дори за един толкова великолепен град, капитане. Търсене на изгубено съкровище сред египетските пирамиди? Това е възможност, която никога вече няма да ми се удаде.

— Не можеш ли да се откажеш — той млъкна и я се вгледа в очите — заради мен?

Сърцето й подскочи до гърлото и Уин си наложи да запази спокойствие.

— Смея да твърдя, че ти не би искал да се грижиш много дълго за една стара мома, която вече не е в първа младост. — Спокойните й думи прикриваха копнежа в душата й. — Тази връзка несъмнено ще ти омръзне и тогава ще се разделим. И аз ще съм пропуснала това вълнуващо преживяване, което ни предстои.

— Уин, аз…

— Уин? Мат? — Гласът на Сабрина долетя до тях и разби крехкия миг. Двамата се отдръпнаха рязко като деца, хванати да вършат някаква беля. Сабрина несъмнено подозираше какво ставаше между тях. Уин беше забелязала, че снаха й я гледа загрижено през последните няколко дни. Сабрина очевидно не бе споменала за наблюденията си на Никълъс. Брат й сигурно нямаше да приеме това лесно и вероятно щеше да предизвика Мат. Уин не искаше да знае кой щеше да спечели един такъв двубой и нямаше желание да проверява.

— Ето ви и вас. — Сабрина се приближи към тях по пътеката. — Уин, би ли помогнала на Белинда? Тя се опитва да си събере багажа и се проваля. Не разбирам защо е понесла всичките си дрехи. Ако можехме да я убедим да се откаже от роклите си и да ги замени с по-практичното мъжко облекло като мен и теб, животът щеше да бъде много по-прост.

— Ще видя с какво мога да помогна. — Уин хвърли продължителен поглед на капитана и се отдалечи.

Мат се загледа след нея. Изражението му беше мрачно и напрегнато. Сабрина присви очи.

— От една седмица не мога да те видя. Трябва да поговорим, Мат.

Погледът му все още следеше отдалечаващата се Уин.

— Давай, Бри. Имаш цялото ми внимание.

— Не бих казала.

Той я погледна и въздъхна.

— Какво има?

— Никълъс. — Сабрина си пое дълбоко дъх. — Той знае, Мат.

Погледът на Мат стана твърд и той сви рамене.

— Това не ме учудва. Рано или късно щеше да разбере. Удивително е, че все още не съм чул някаква експлозия. А и досега той не ме е заплашил, че ще ме убие или че ще ми направи нещо друго, по-лошо. — Тонът му се смекчи. — Не бих искал да постъпя така с нея.

Сабрина беше объркана.

— С нея? Коя нея? За какво говориш?

Мат се намръщи.

— Ти за какво говориш?